Определение № 380 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 217/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 вр. ал. 1, т. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Б. А. А., подадена чрез процесуални представители адв. Ц. М. и адв. Д. П. против определение № 16455 от 18.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 2924/2023г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното определение на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за допълване на постановеното по посоченото дело решение № 4867 от 20.09.2023г. в частта за разноските посредством присъждане на сумата от 1800 лв., представляваща платено от страната адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита пред въззивната инстанция. Частната жалба е основана на оплаквания за неправилност на въззивния акт поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необноснованост. Жалбоподателят поддържа, че представянето на фактура и извлечение от банковата сметка на Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко“ /получател на плащането/ удовлетворяват изискването за доказаност на сторените в производството разноски като за присъждането им не е необходимо представяне на договор за правна защита и съдействие, както погрешно е приел въззивният съд. Отправя искане обжалваното определение да бъде отменено, а постановеното по делото решение допълнено като на жалбоподателя се присъдят разноски в претендирания размер. Ответникът по жалбата Х. Д. Г., надлежно уведомен, не е представил отговор по делото. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като обсъди доводите в жалбата и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 от ГПК. С решение № 4867 от 20.09.2023г., постановено по в.гр.д. № 2924/2023г., Софийски градски съд потвърдил първоинстанционно решение № 13787 от 01.12.2022г. по гр.д. № 13965/2022г. по описа на Софийски районен съд, с което основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД Х. Д. Г. с ЕГН [ЕГН] е осъден да опразни от свои вещи и да предаде на Б. А. А. с ЕГН [ЕГН] наето жилище, представляващо апартамент № 11, находящ се в [населено място], [улица], заедно с терасата над апартамента, предоставено за ползване по силата на сключен между страните договор за наем на недвижим имот от 01.08.2008г., допълнено със споразумение от 03.08.2008г. В решението си, с оглед изхода на спора въззивният съд приел, че право на разноски има въззиваемата страна. Отправеното от нея искане за присъждане на разноски обаче приел за недоказано по основание, с извод, че в рамките на въззивното производство не е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемата страна и представляващия я в производството адвокат, в който да е уговорен конкретен размер на възнаграждението и начин на заплащането му. На това основание не е присъдил разноски на правоимащата страна. В срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК, въззиваемата страна депозирала молба с искане за допълване на въззивното решение в частта за разноските посредством присъждане на сумата от 1800 лв., представляваща заплатено от нея адвокатско възнаграждение за въззивното производство. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд, препращайки към мотивите на решението си приел, че от приложените по делото доказателства не се установява дължимост на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Посочил, че по делото не е представен сключен договор за правна защита и съдействие с адвоката, в който да е уговорено възнаграждение за процесуално представителство пред СГС в претендирания размер. Позовавайки се на приетото в т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, оставил без уважение искането по чл. 248 от ГПК. Определението е неправилно. С т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса присъждат ли се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, които страната е уговорила, но не е представила доказателства за изплащането му и как следва да бъде доказано неговото изплащане – чрез представяне на нарочен документ /разписка, платежно нареждане и пр./, или е достатъчно в договора за правна помощ да е отбелязано, че възнаграждението е платено. Даденият на този въпрос отговор е в смисъл, че разноските за правна защита са разходи за производството и включват възнаграждението за един адвокат – чл. 78, ал. 1 от ГПК. Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. Когато между страните е договорен определен начин на плащане, например по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. По въпроса относно необходимостта от представяне на писмен договор за правна защита в подкрепа на претенцията за присъждане на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, е налице практика на ВКС, в която е разяснено, че договорът за правна защита и съдействие няма форма за действителност, а само за доказване. Няма пречка такъв договор да не бъде представен пред съда, респ. да не бъде сключен в писмена форма, доколкото формата не е за валидност. Нещо повече, такъв договор може и да не бъде подписан изобщо по аргумент чл. 36, ал. 3 от ЗАдв. При доказване на извършени от страната разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, дори и да не е представен договор за правна защита, те подлежат на възмездяване по реда на чл. 78 от ГПК с оглед изхода на спора, тъй като това са реално направени от страната разноски по делото. Плащането с посочване на основанието за това чрез индивидуализиращите белези на конкретно дело във фактурата е индиция за съществуващо правоотношение между клиента и адвоката по повод предоставяне на правна услуга за процесуално представителство. Удостоверяването, че разноските са понесени от страната, се извършва или непосредствено с договора за правна защита и съдействие, от който да е видно постигнатото между страните съгласие по размера – тогава, когато в него е отразено, че плащането е направено в брой, или заедно с отделен банков платежен документ – тогава, когато е предвидено това да стане „по банков път“, а липсата на договор за правна защита и съдействие може да бъде преодоляна с друг документ /напр. издадена фактура/, от който може да бъде направен обоснован извод за постигната между страната и нейния пълномощник договореност относно размера на възнаграждението и начина на плащането му. Следователно, установяването на направени разноски за адвокатско възнаграждение чрез фактура и платежно нареждане е доказано и без представяне на изричен писмен договор за правна защита и съдействие, след като процесуалният представител е надлежно упълномощен. В този смисъл определение № 357/30.07.2018г. по ч.т.д. № 1710/2018г. на ВКС, I ТО; определение № 234/24.04.2018г. по ч.т.д. № 2624/2017г. на ВКС, I ТО; определение № 1694/20.06.2024г. по т.д. № 1134/2024г. на ВКС, II ТО; определение № 422/18.10.2018г. по ч.т.д. №1078/2018г. на ВКС, I ТО и др. Неправилно с оглед приетото в цитираната практика на ВКС, която настоящият съдебен състав приема за правилна и споделя, въззивният съд е приел, че липсата на представен по делото договор за правна защита и съдействие между страната и адвоката, в който да е уговорен хонорар за процесуално представителство и който да служи за доказателство, както че разноските са договорени, така и че са заплатени, е пречка за присъждане на претендирани разноски в случая. Б. А. е представила пред СГС пълномощно, с официална заверка от 05.01.2022г., с което упълномощила адв. Ц. М. от Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко.“ да я представлява пред всички съдебни инстанции във връзка с договор за наем от 01.08.2008г.; представила е списък на разноските по чл. 80 от ГПК, обективиращ и искане за присъждане на направени в производството разноски под формата на адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв. с ДДС. За удостоверяване извършването на този разход представила фактура № 0000004654 от 19.06.2023г. и извлечение от банковата сметка на Адвокатско дружество „Г., Т. и Ко.“ /л. 31-33/. При тези доказателства и благоприятен за страната изход на делото, предпоставките за присъждане на претендирани разноски по чл. 78, ал. 3 от ГПК са налице – разноски за процесуално представителство пред въззивна инстанция под формата на платено възнаграждение на един адвокат страната е уговорила при условията на договорната свобода и платила по банков път, като плащането е удостоверено своевременно по делото с издадена и представена фактура и извлечение от сметка на дружеството. Липсата на представен по делото писмен договор за правна защита и съдействие между страната и процесуалния й представител не е пречка за присъждане на разноски, при липса на данни плащането им да е уговорено в брой. Когато договор за правна помощ и съдействие не е представен по делото, но са представени доказателства, че страната е заплатила възнаграждение на адвоката, който е извършил процесуални действия от нейно име по делото, при наличие на надлежно упълномощаване, какъвто е разглежданият случай, това плащане е реално извършено по смисъла на т. 1 от ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения, обжалваното определение следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК да се уважи. Възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК от въззивника не е заявено по делото в хода на разглеждането му, нито в отговор на молбата за допълване, поради което не е предмет на разглеждане. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение