Определение № 141 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 839/2020 г.

Производство по чл.278, вр. с чл.274, ал.2 ГПК. Образувано по частна жалба на И. Х., гражданин на Република С., чрез адвокат С. К. от АК-Габрово срещу определение № 404 от 14.01.2020 г. по ч.гр.д. № 472/2019 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което се оставя без разглеждане частната му жалба срещу определение от 31.10.2019 г. по гр.д. № 80/2019 г. на Окръжен съд Габрово, с което е оставена без уважение неговата молба за намаляване на определеното възнаграждение за особен представител на малолетния С. И. Х.. В жалбата се твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, поради което се иска неговата отмяна поради противоречие с практиката на ВКС - определение № 206 от 17.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2434/2013 г. на II г.о. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че определението подлежи на касационно обжалване, тъй като с него се прегражда по-нататъшното развитие на делото. Частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва съдебния акт лице, поради което е редовна и процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд приема, че съдебният акт за назначаване на особен представител по делото не подлежи на инстанционен контрол самостоятелно, тъй като с него не се прегражда по-нататъшното развитие на делото и не е предвидена изрично възможност в закона да бъде обжалван с частна жалба. Според мотивите на съда, с определението не решава окончателно въпроса за отговорността за разноските за възнаграждението на особения представител и не се касае за акт по възлагане на разноските в хипотезите на чл.77 или чл.78 ГПК, поради което частната жалба следва да се остави без разглеждане. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира че обжалваното определение на въззивния съд е съобразено с изискванията на закона и следва да се потвърди поради следните съображения: Преди постановяването на всеки съдебен акт, съдът е длъжен да прецени процесуалната допустимост на искането и след това да се произнесе по неговата основателност. Проверката за редовност на подадената жалба е служебно задължение на администриращия съд, чийто акт се обжалва, който преценява дали правото на жалба принадлежи на лицето, от чието име изхожда жалбата и надлежното му упражняване, съгласно чл.7, ал.1 ГПК. В случая се установява, че частната жалба е подадена срещу акт, който не подлежи на самостоятелно обжалване, тъй като не са налице хипотезите на чл.274, ал.1 ГПК, поради което законосъобразно частната жалба е оставена без разглеждане. Както е изяснено в съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с определение № 200/13.05.2019 г. по гр.д. № 4493/2018 г. на IV г.о., определение № 391/27.10.2017 г. по ч.гр.д. № 3198/2017 г. на III г.о., ГК, определение № 564/13.11.2017 г. по ч.т.д. № 2076/2017 г. на I т.о., ТК и определение № 534/11.11.2016 г. по ч.гр.д. № 4691/2016 г. на IV г.о., при назначаване на особен представител на ответната страна по делото на разноски на ищеца по чл.47, ал.6 ГПК, възнаграждението се определя от съда и зависи от фактическата и правна сложност, като минималният размер не може да бъде по-нисък от половината от размера в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Назначеният служебно адвокат има право на възнаграждение, независимо от резултата по конкретния спор, определеният депозит се внася предварително от ищеца, а с оглед изхода на делото, платеното възнаграждение остава за негова сметка или в тежест на ответника, като съдът го присъжда на основание чл.78, ал.1 ГПК. Невнасянето на определеното от съда възнаграждение за особен представител на ответника по иска е основание за прилагане на чл.129, ал.3 ГПК и в този смисъл е условие за допустимост на предявения иск. По своята същност определението е оттеглаемо и с него не се слага карай на делото, поради което не подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба в хипотезите на чл.274, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение