Определение № 9529 от 05.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8521/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Т. Г. М. от гр. Пловдив против Определение № 5040/30.04.2026 год. постановено по адм. дело № 1148/2026 год. по описа на Административен съд Пловдив, с което на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК е оставена без разглеждане като недопустима жалбата му против Отговор с изх. № 13.038 от 03.04.2026 год. на Бюро за съдимост при Районен съд Пловдив постановен по запитване на жалбоподателя и производството по делото е прекратено. В частната жалба са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на оспореното определение. Иска се да бъде отменено, да се приеме, че първоначалната жалба е процесуално допустима, тъй като е насочена срещу произнасяне по искане, свързано с издаване на документ от значение за упражняване на права по смисъла на чл. 145, ал. 2, т. 3 от АПК, респективно срещу отказ да бъде извършено исканото административно удостоверяване, както и да се върне делото на Административен съд Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на жалбата по същество. Ответникът административният ръководител и председател на Районен съд Пловдив в писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба и за необоснованост на изложените в нея оплаквания против атакуваното определение и моли същото да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.Изцяло се солидаризира с доводите на първоинстанционния съд за недопустимост на първоначалната жалба като подадена спрямо неподлежащ на обжалване акт. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира частната жалба за подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 от АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на определението за валидност, допустимост и правилност, е неоснователна. С Определение № 5040/30.04.2026 год. постановено по адм. дело № 1148/2026 год. Административен съд Пловдив е оставил без разглеждане жалбата на Т. Г. М. срещу Отговор с изх. № 13.038 от 03.04.2026 год. на Бюро за съдимост при Районен съд Пловдив и е прекратил производството по делото. Административният съд е приел липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникване правото на оспорване по смисъла на чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК. Постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд обосновано е приел, че предмет на спора е запитване относно съдържанието на свидетелство за съдимост рег. № 260326533011000085275 от 26.03.2026 год. Свидетелството за съдимост с оглед неговото съдържание не е административен акт, а официален свидетелстващ документ, който се издава при условия и по ред, определени в Наредба № 8 от 26.02.2008 год. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост и удостоверява наличието или липсата на наложено наказание по чл. 37 от Наказателния кодекс. Документът не установява обстоятелства от административно правоотношение, а такива от наказателно правоотношение относно осъждане на лицето, реабилитация или амнистиране. Проверката на съдържанието на свидетелството за съдимост по същество, включително настъпили амнистии и реабилитации, каквото е целта на обжалването в разглеждания случай, е извън компетентността на административния съд. Налице ли е настъпила реабилитация или не като институт на наказателното право, относим към факта и последиците от осъждането на едно лице, е в компетентността на общия съд. Издаването на свидетелство за съдимост по молба на физическо лице представлява искане за административна услуга. На основание от чл. 21, ал. 3 от АПК индивидуален административен акт е волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, както и отказът да се издаде такъв документ. В настоящия случай не е налице отказ за издаване на свидетелство за съдимост, а формално се оспорва изявлението на съдия от РС Пловдив, обективирано в писмо изх. № 13.038 от 03.04.2026 год. Както правилно е приел първостепенният съд по същността си оспорения отговор има единствено уведомителен характер и не представлява индивидуален административен акт по смисъла на АПК, тъй като с обективираното в него волеизлявление жалбоподателят само се уведомява за направеното от него запитване. Предвид разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от АПК съдържанието на документ може да се оспорва само по административен, а не по съдебен ред. Оспорването на съдържанието на документ може да се извърши единствено по административен ред в рамките на контролно – отменително производството пред горестоящия орган, но не и чрез обжалване в самостоятелен съдебно – административен процес. По силата на чл. 173, ал. 3 от АПК административният съд може да отмени незаконния отказ да се издаде документ и да задължи административния орган да го издаде, но без да дава указания по съдържанието му. Административният съд е обсъдил и е изследвал обстоятелствата и събраните по делото доказателства, като е достигнал до извода, че жалбата се явява подадена против акт, който не подлежи на съдебно оспорване, както и при липса на правен интерес по отношение на заявеното оспорване, поради което е недопустима на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК. Предвид гореизложеното като е оставил жалбата без разглеждане на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК и е прекратил производството по делото, Административен съд Пловдив е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,