Определение № 2569 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1339/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал.2, вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. Ц. А. и Д. М. А. срещу определение № 1028/27.03.2026 г. по в.гр.д. № 3084/2024 г. на САС, с което на основание чл.248 ГПК е допълнено определение № 388/06.02.2026 г. по гр.д. № 3084/2024 г. на САС и частните жалбоподатели са осъдени да заплатят на „Смарт Консулт 66“ ЕООД, И. Л. И. и на И. Р. П. –И. съдебни разноски от 5112,92 евро – общо за двете съдебни инстанции. Сочи се в частната жалба, че не е налице основание жалбоподателите да бъдат осъдени да заплатят съдебни разноски, защото обжалваното решение на първоинстанционния съд е обезсилено от въззивния съд поради неподаването от която и да е от страните на молба за продължаване на делото. Не е налице неизпълнение на процесуално задължение, което да е причина за обезсилване на решението, поради което жалбоподателите, които са ищци по делото, не отговарят за разноски. Поддържа се, че сключените от насрещните страни договори за правна помощ не представляват разписки и не доказват плащането в брой на адвокатско възнаграждение. Искат да се отмени обжалваното определение. Ответниците „Смарт Консулт 66“ ЕООД, И. Л. И. и И. Р. П. –И. не са подали отговор по частната жалба. По допустимостта. Частната жалба е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество, защото е подадена в срока по чл.275 ал.1 и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, визиран в нормата на чл.248 ал.3 ГПК. За да постанови обжалваното определение, с което въззиваемите /ищци/ Т. Ц. А. и Д. М. А. са осъдени да заплатят на въззивниците /ответници/ „Смарт Консулт 66“ ЕООД, И. Л. И. и И. Р. П.-И. съдебни разноски от общо 5112,92 евро – за двете съдебни инстанции, апелативният съд е приел, че въззивното производство е прекратено на основание чл.231 ГПК и решението на първоинстанционнния съд е обезсилено, поради което ответниците на основание чл.78 ал.4 ГПК имат право на съдебни разноски. Направена е констатацията, че са представени два договора за правна защита и съдействие и че липсват документи за плащане на адвокатското възнаграждение по банков път, поради което е прието, че ответниците са го платили в брой - общо 10 000 лв. Тъй като в определението за прекратяване на делото въззивният съд е пропуснал да се произнесе по искането за разноски, с обжалваното определение то е допълнено на основание чл.248 ГПК и ищците /въззиваеми/ са осъдени да заплатят на въззивниците /ответници/ съдебни разноски от 5112,92 евро – за двете съдебни инстанции. Касационният съд намира, че обжалваното определение е частично недопустимо и следва да се обезсили в съответната част, защото въззивният съд се е произнесъл по частично недопустима молба с правно основание чл.248 ГПК. Производството пред въззивната инстанция е приключило с определение № 388/06.02.2026 г. по в.гр.д. № 3084/2024 г. на САС, с което делото е прекратено на основание чл.231 ГПК и решение № 4779/08.08.2024 г. по гр.д. №9743/2023 г. на СГС е обезсилено. Това определение подлежи на обжалване в едноседмичен срок – чл.275 ал.1 ГПК, от което следва, че молбата за допълването му в частта за разноските следва да се подаде в този едноседмичен срок – чл.248 ал.1 ГПК. За тримата въззивници на основание чл.39 ал.2 ГПК е издадено едно съобщение за определението за прекратяване на делото, което е връчено на посочения във въззивната жалба адрес за призоваване и получаване на книжа и документи – [населено място], [улица], ет.3, ап.5 - адв. К., но е получено лично от ответницата И. П.-И. на 17.02.2026 г. Настоящият състав на касационния съд намира, че на 17.02.2026 г. е извършено редовно връчване на съобщението за прекратяване само по отношение на въззивницата И. П. - И., която е приела съобщението, въпреки че тя и останалите въззивници имат упълномощен процесуален представител по делото. В решение № 292 от 13.10.2014 г. по гр. д. № 2938/2014 г. на ВКС е прието, че ако страната има съдебен адресат или упълномощен процесуален представител по делото, съдът е длъжен да връчва съобщенията до страната чрез тези лица, но редовността на връчването не се засяга, когато страната е получила призовката или съобщението лично /в този смисъл са и определение № 51/27.01.2020 г. по ч.т.д. № 2622/2019 г., ІІ т.о. на ВКС, определение № 90/24.02.2021 г. по ч.т.д. № 321/2021 г. на ВКС, І т.о., решение № 156/18.10.2019 г. по гр.д. № 3811/2018 г. на ВКС, І г.о., решение № 85/27.03.2017 г. по ч.гр.д. № 503/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 658/19.12.2016 г. по ч.т.д. № 1991/2016 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 520/22.07.2015 г. по ч.гр.д. № 3610/2015 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 563/12.07.2011 г. по ч.т.д. № 303/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. и др./. Спрямо останалите двама въззивници не е налице редовно връчване на съобщението за определението за прекратяване на делото, защото И. П. –И. не е упълномощена като техен процесуален представител и няма право да получава адресирани до тях съдебни книжа в хипотезата на чл.39 ал.1 ГПК; липсва и отбелязване тя да е получила книжата за И. Л. И. като лице от домашните – чл.46 ал.2 ГПК. По отношение на въззивното дружество „Смарт Консулт 66“ ЕООД следва да се отбележи, че когато адресат на съобщението е юридическо лице, за да се приеме, че има редовно връчване на съобщението, въпреки че не е извършено на съдебния адресат или на пълномощника, е необходимо съобщението да е получено от неговия законен представител - определение № 90/24.02.2021 г. по ч.т.д. № 321/2021 г. на ВКС. Молбата по чл.248 ГПК, съдържаща искането на въззивницата И. П. –И. за допълване, е подадена на 25.02.2026 г. – един ден след изтичане на едноседмичения преклузивен срок на 24.02.2026 г., поради което въззивният съд е следвало да остави молбата в тази част без разглеждане. Това не е сторено, защото с обжалваното определение молбата по чл.248 ГПК е разгледана по същество в цялост, поради което то следва да се обезсили в частта, с която в полза на И. П. –И. са присъдени съдебни разноски. Подадената от „Смарт Консулт 66“ ЕООД и И. Л. И. молба по чл.248 ГПК е процесуално допустима, защото поради липса на редовно връчване на съобщението за прекратяване на делото за тези лица не е започвал да тече срокът по чл.248 ал.1 ГПК. Обжалваното определение е процесуално допустимо в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по искането им за допълване. Въззивното производство по обжалване на решение № 4779/08.08.2024 г. на СГС по гр.д. № 9743/2023 г. е прекратено на основание чл.231 ГПК и обжалваното решение на СГС е обезсилено, поради което касационният съд намира, че случаят попада в хипотезата на чл.78 ал.4 ГПК, която предвижда, че при прекратяване на делото ответникът има право на сторените по делото разноски. Когато образуваното срещу ответник по иска производство е прекратено, нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК му предоставя право да иска разноски, а в този случай основанието за прекратяването е без значение за реализирането на това право. В процесуалния закон липсва норма, която да предвижда, че при прекратяване на делото на основание чл.231 ГПК, разноските по делото се понасят от всяка от страните, която ги е сторила. Изключение е предвидено за хипотезата на прекратяване на делото поради постигнато между страните споразумение – чл.78 ал.4, предл.2-ро ГПК, но настоящият случай не попада в тази хипотеза. Следователно ответниците на общо основание – чл.78 ал.4 ГПК, имат право на разноски, когато делото е прекратено на основание чл.231 ГПК. В този смисъл е определение № 500/05.07.2012 г. по ч.гр.д. № 282/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, в което е разяснено, че без значение за правото на разноски по чл. 78, ал. 4 от ГПК на жалбоподателя-ответник е обстоятелството, че той, наред с останалите ответници и с ищците по делото, не е поискал възобновяване на спряното исково производство, прекратено поради това на основание чл. 231 от ГПК, тъй като макар и той да е процесуално легитимиран да иска такова възобновяване, поначало интерес от него имат най-вече ищците, които търсят съдебна защита с предявените искове. В частната жалба не са повдигнати доводи, че въззиваемите /ищци/ не са поискали да се възобнови делото поради получено от тях удовлетворение на вземането им срещу ответника „Смарт Консулт 66“ ЕООД, което са поискали да бъде обезпечено с предявения от тях иск по чл.135 ЗЗД, поради което извън предмета на настоящото производство се явява въпросът дали в хипотезата на прекратено дело на основание чл.231 ГПК извънпроцесуалното поведение на ответника следва да се отчита при разпределение на отговорността за разноски. По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 23.10.2023 г. /лист 113 от делото на СГС/, в който е уговорено адвокатско възнаграждение за процесуална защита на тримата ответници в размер на 5000 лв. – дължимо в брой или по банков път. В договора е направено изрично отбелязване, че той служи като документ по чл.9 ал.2 ЗДДФЛ и удостоверява платеното на адвоката възнаграждение. По същия начин е оформен и договор за правна защита и съдействие от 27.08.2024 г. /лист 48 от делото на САС/, с който е уговорено адвокатско възнаграждение за процесуалната защита на ответниците във въззивното производство. Касационният съд намира, че и двата договора удостоверяват факта на плащане в брой на уговореното адвокатско възнаграждение. Макар и да е посочено, че адвокатското възнаграждение се плаща в брой или по банков път, доколкото след тази уговорка изрично е отбелязано във всеки от договорите, че договорът служи като документ по чл.9 ал.2 ЗДДФЛ и удостоверява платеното на адвоката възнаграждение, настоящият състав на касационния съд на основание чл.20 ЗЗД намира, че волята на страните е била на договора да се придаде качеството на разписка по смисъла на чл.77 ЗЗД, за да служи за доказване на факта на изпълнено от клиентите задължение да платят на адвоката уговореното адвокатско възнаграждение. Нормата на чл.9 ал.2 ЗДДФЛ, на която ответниците и техният адвокат са се позовали в двата договора, предвижда, че данъчно задължените лица, които не са длъжни да издават фискална касова бележка от фискално устройство или касова бележка от интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност съгласно ал. 1, издават документ за придобитите от тях доходи от източници по чл. 10, ал. 1, т. 3 и 4, съдържащ реквизитите по чл. 6, ал. 3 от Закона за счетоводството. Предвид отбелязванията, че договорът служи като документ по чл.9 ал.2 ЗДДФЛ и удостоверява платеното на адвоката възнаграждение, касационният съд намира, че плащането на адвокатското възнаграждение е доказано. Общо сторените от въззивниците /ответници/ разноски за двете съдебни инстанции възлизат на 10 000 лв. - 5112,92 евро, а поради липсата на отбелязване кой от тримата ответници колко в платил, касационният съд намира, че адвокатското възнаграждение е платено поравно. Определението на въззивния съд е законосъобразно в частта, с която в полза на „Смарт Консулт 66“ ЕООД и на И. Л. И. са присъдени разноски от общо 3408,62 евро, а в частта, с която в полза на И. Р. П. –И. са присъдени разноски до размер, който следва да се счита на 1704,30 евро, е недопустимо. С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното определение следва да се обезсили в частта, с която в полза на И. Р. П. –И. са присъдени разноски от 1704,30 евро, а в останалата част, с която в полза на „Смарт Консулт 66“ ЕООД и на И. Л. И. са присъдени разноски от общо 3408,62 евро, следва да се потвърди. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд