Определение № 430 от 24.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1374/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК /вр. чл. 247, ал. 4 ГПК/. Образувано е по касационната жалба с вх. № 1382 от 7.ІІІ.2019 г. на К. Т. П. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-С. против решение № 28 на Варненския апелативен съд, ТК, от 25.І.2019 г., постановено по т. д. № 493/2018 г., с което в производство по чл. 247 ГПК е било допуснато поправянето на многобройни явни фактически грешки в диспозитива на постановеното по същото дело предходно решение № 267/19.ХІ.2018 г. по съществото на спора, въведен с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове на „Банка ДСК” ЕАД-С., предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК срещу настоящия касатор, единият от които с цена 24 263.87 лева. Оплакванията на касатора К. Т. П. са за недопустимост („произнасяне но непредявена молба с правно основание по чл. 250 ГПК” ), а също и за неправилност на решението на въззивния съд за поправката на множество явни фактически грешки в предходния му акт по съществото на спора от 19.ХІ.2018 г.: предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира неговото обезсилване, алтернативно - отменяването му изцяло и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция за отхвърляне на молбата на ищцовата „Банка ДСК” ЕАД-С. с правно основание по чл. 247 ГПК, както и присъждане на всички направени по водене на делото разноски. Инвокирани са доводи, че въззивният съд е могъл да констатира, че с молбата на банката за поправка на т. нар. „очевидни фактически грешки” всъщност се изразява недоволство от правните му изводи в предходното решение по съществото на спора /от 19.ХІ.2018 г. – бел. на ВКС /, базирано върху приобщена към делото съдебно-счетоводна експертиза, както и че в тази молба на кредитната институция по чл. 247 ГПК евентуално се иска допълване на първото въззивно решение със сумата от 52 255.83 лв. – въпреки че последната не е част от въззивната жалба, а също и от заключението на вещото лице. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й К. Т. П. обосновава приложно поле на касационния контрол изключително с твърдението си за порок на атакуваното решение на въззивния съд по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, навеждайки два довода: 1./ Че в производството по чл. 247 ГПК съставът на Пловдивския апелативен съд се е произнесъл извън правомощията си по чл. 269 ГПК; 2./ Че по съществото си това негово произнасяне е по непредявена от ищцовата банка молба с правно основание по чл. 250 ГПК. Ответната по касация „Банка ДСК” ЕАД-С. не е ангажирала становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното решение на въззивния съд, постановено в производството по чл. 247 ГПК. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна в производството по чл. 247 ГПК, развило се пред Варненския апелативен съд, касационната жалба на К. Т. П. от [населено място] ще следва да се преценяват като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: Констатира се проявление на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК: вероятна недопустимост на постановеното в производството по чл. 247 ГПК решение на въззивния съд. Тази констатация почива върху анализ на 5-те диспозитивни абзаца от съдържанието на последното, направен в съпоставка с обективираната воля от същия състав на въззивния съд в мотивите към предходното му решение № 267/19.ХІ.2019 г. по съществото на спора. С първия, вместо „Отменя решение № 55/28.V.2018 г. по т. д. № 181/2017 г. на Силистренския ОС в частта, с която са отхвърлени предявените от Банка ДСК” ЕАД срещу К. Т. П. искове за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: 5 538.31 лв. /пет хиляди, петстотин тридесет и осем лева и тридесет и една стотинки/ – по договор за ипотечен кредит от 12.ІІ.2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението в съда – 21.VІІ.2017 г. до окончателното й изплащане”, сега горепосочената сума следвало да се чете като такава в размер на „57 794.14 лв. /петдесет и седем хиляди, седемстотин деветдесет и четири лева и четиринадесет стотинки”/. Като последица от това, с втория абзац от атакуваното с касационната жалба на П. решение на въззивната инстанция, вместо дължимостта на първата сума от 5 538.31 лв., следвало да се чете че П. дължи на „Банка ДСК” ЕАД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК по-голямата от тях - тази в размер на 57 794.14 лв. Съответно с третия абзац на атакуваното в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК решение на Варненския апелативен съд, вместо „Потвърждава решение № 55/28.V.2018 г. по т. д. № 181/2017 г. на Силистренския ОС в частта, с която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК” ЕАД срещу К. Т. П. искове за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: за разликата над 5 538.31 лв. до претендираните 61 165.57 лв. – главница по договор за ипотечен кредит от 12.ІІ.2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението в съда – 21.VІІ.2017 г. до окончателното й изплащане”, следвало да се чете, че въпросната разлика е в обхвата „над 57 794.14 лв. до претендираните 62 165.57 лв.”. Четвъртият и петият абзац от диспозитива на обжалваното решение на въззивния съд по чл. 247 ГПК имат характера на определения по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК досежно изменение в тежестта на отговорността на П. към банката ищец за разноски, направени в двете съдебни инстанции, както и в заповедното производство и предвиждат следното: Вместо „Осъжда К. Т. П. да заплати на „Банка ДСК” ЕАД-С. сумата от 1 550 лв. (хиляда петстотин и петдесет лева), представляваща направените пред двете инстанции съдебно-деловодни разноски, съразмерно на уважената част от исковете, на основание чл. 78 от ГПК”, следвало да се чете, че дължимата сума, „съразмерно на уважената част от исковете”, възлизала на 4 073.55 лв. (четири хиляди, седемдесет и три лева и петдесет и пет стотинки). Вместо „Осъжда К. Т. П. да заплати на „Банка ДСК” ЕАД-С. сумата от 690.72 лв. (шестстотин и деветдесет лева и седемдесет и две стотинки), представляваща разноски в заповедното производство, съразмерно на уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК”, следвало да се чете, че дължимата сума, „съразмерно на уважената част от исковете”, възлизала на 1 815.46 лв. (хиляда осемстотин и петнадесет лева и четиридесет и шест стотинки). От съдържанието на прегледаните общо 10 страници и половина мотиви на първоначалния въззивен акт по съществото на спора /Р. № 267/19.ХІ.2018 г./ може да се констатира обстоятелството, че никъде не се споменава сума в размер на 57 794.14 лв. (петдесет и седем хиляди, седемстотин деветдесет и четири лева и четиринадесет стотинки). Същата сума фигурира единствено в петитумната част на молбата на банката ищец с вх. № 7262/11.ХІІ.2018 г. по опис на Варненския апелативен съд с предмет искане за поправка на очевидни фактически грешки в две части на въззивното решение по съществото спора, втората от които за разноски. Докато ключовият за изхода по конкретното дело решаващ правен извод на състава на Варненския апелативен съд е бил в смисъл: „Предвид изложеното, предявените искове са основателни до посочените размери, поради което следва да бъдат уважени. За разликата над сумата от 5 538.31 лв. до претендирания размер от 62 165.57 лв. неизплатена главница по договора за кредит и за разликата над 24 263.87 лв. до претендираните 34 071.07 лв. предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, поради погасяването им по давност”. Горните констатации, заедно с приетото от въззивният съд изменение на отговорността на настоящия касатор П. за разноски, са достатъчни, за да се породи съмнение, че вместо по искане на ищцовата „Банка ДСК” ЕАД с правно основание по чл. 247 ГПК, обосновавано с „цялата логическа последователност на приетото в мотивите към решението”, апелативната инстанция е процедирала в нарушение на запрета по чл. 299, ал. 1 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение