Определение № 50003 от 26.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5025/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Л. П., [населено място], чрез адвокат М. П., против въззивно решение № 266532 от 11.11.2021 г. по в.гр.д. № 3755/2020 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 8172 от 10.01.2020 г. по гр.д. № 394/2019 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателя отрицателни установителни искове срещу „Еос Матрикс“ ЕООД, [населено място], за признаване за установено, че не дължи поради погасяването им по давност следните суми: 16 270,36 лв. главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 23.02.2011 г. до окончателното ѝ изплащане; 1223,10 лв. договорна лихва, дължима за периода от 20.04.2010 г. до 22.02.2011 г.; 112,97 лв. наказателна лихва за същия период, както и 352,13 лв. държавна такса и 722,56 лв. адвокатско възнаграждение, за които е издаден изпълнителен лист от 28.02.2011 г. по гр. д. № 8009/2011 г. на Софийския районен съд.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от „Еос Матрикс“ ЕООД, [населено място], чрез юрисконсулт Й. К., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената жалба. Направено е искане за присъждане юрисконсултско възнаграждение.

По делото е постъпила молба с вх. № 502162 от 12.11.2024 г. от касатора И. П., с която е направено изявление за оттегляне на исковата молба. Доколкото съгласно чл. 232 ГПК оттеглянето на иска след първото по делото заседание в първа инстанция е възможно единствено със съгласието на ответника, молбата му е изпратена за становище на последния. Ответникът „Еос Матрикс“ ЕООД е депозирал такова на 22.01.2025 г., с което изразява несъгласието си с оттеглянето. Предвид установеното, производството по делото не може да бъде прекратено поради оттегляне на исковете.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове по реда на чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване недължимостта на сумите, предмет на изп.д. № 1108/2011 год. на ЧСИ С. Я., образувано въз основа на изпълнителен лист от 28.02.2011 г. по гр. д. № 8009/2011 г., на СРС, издаден в полза на „Обединена Българска банка“ АД. Установено е, че с договор за цесия от 31.01.2018 г. банката е прехвърлила вземанията си по договора на „Еос Матрикс“ ЕООД, което обстоятелство не е спорно между страните и видно от приложените уведомления е доведено до знанието на длъжника. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че за процесните вземания е приложима предвидената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна погасителна давност, тъй като те произтичат от влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, чиито последици следва да бъдат приравнени на тези на влязло в сила съдебно решение. Установено е, че последното валидно изпълнително действие по изпълнителното дело е опис на движими вещи на ищеца на 17.11.2013 г., с което съдът е приел, че давността е прекъсната по аргумент от чл. 116, б. „в“ ЗЗД. След тази дата в продължение на две години не е констатирано предприемането на други изпълнителни действия, поради което на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, считано от 17.11.2015 г. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Прието е, че давността е била прекъсната на 27.07.2017 г. с изпращане на запорни съобщения изх. № 045572/27.07.2017 г. до „Райфайзенбанк България“ ЕАД, до „Юробанк България“ АД с изх. № 045573/27.07.2017 г. и до „Обединена Българска Банка“ АД с изх. № 045571/27.07.2017 г., с които са наложени запори върху всички банкови сметки на длъжника. Посочено е, че предшестващото прекратяване на изпълнителното дело поради перемция е без правно значение, като съдът се е позовал на практика на ВКС, според която дори изпълнителното дело да е било перемирано, необразуването на постъпили нови искания от взискателя в отделно дело нямат значение за прекъсването на давността. Когато обаче молбата за изпълнение съдържа искане за изпълнителни действия, които са от категорията да прекъснат давността – те ще прекъснат давността, но с ефект от поискването им, освен ако осъществяването им е забавено по причина, за която взискателят отговаря. В заключение е прието, че след последното прекъсване на давността на 27.07.2019 г. е започнала да тече нова петгодишна давност, която не е изтекла нито към момента на предявяване на исковата молба - 04.01.2019 г., нито към приключване на устните състезания пред въззивната инстанция – 25.06.2021 г., поради което предявеният иск е неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. „Валидни ли са да прекъснат погасителната давност изпълнителните действия, предприети след настъпване на перемпция по изпълнителното дело?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

2. „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият повдигнат въпрос е неотносим. Първият е от значение за изхода на спора, но към настоящия момент съществува задължителна практика, обективирана в т. 3 на ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК, до чието постановяване настоящото производство е било спряно.

В първото тълкувателно решение е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите му е посочено, че перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Следователно новото писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Тази активност на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие, а задължението за действие е на съдебния изпълнител.

Разрешенията, възприети от въззивния съд, отговарят на постановената в последствие тълкувателна практика, поради което не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 100 лв.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение