Решение № 2383 от 04.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8691/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, подадена чрез процесуален представител, юрисконсулт Я. Табакова, против Решение № 6806 от 31.07.2025 г., постановено по адм. д. № 670/ 2025 г. по описа на Административен съд - Хасково. Касаторът счита първоинстанционното решение за неправилно и необосновано – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК и иска отмяната му. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност за възнаграждението за процесуално представителство на ответника, в случай че касационната жалба бъде счетена за неоснователна. В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява, представлява се от гл. юрисконсулт П. Самуилова, която поддържа жалбата. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност. Ответникът – Н. Д. Ч., в писмен отговор от 20.08.2025 г. и молба от 13.02.2026 г., чрез адв. Г. Р. Георгиева, АК – Хасково, оспорва касационната жалба. Моли да бъде оставено в сила първоинстанционното решение. Претендира разноски, за които представя доказателства. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Изразява становище, че съдебното решение е постановено при неправилна преценка на събраните доказателства и относимите правни норми, като споделя доводите на касатора за неправилно приложение на материалния закон. Върховният административен съд, състав на Второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съображенията за това са следните: С обжалваното решение първоинстанционният съд е отменил Заповед № № 3282з-1036/ 06.03.2025 г. на Директора на Главна дирекция „Гранична полиция“ към Министерство на вътрешните работи, с която на основание чл. 204, т. 3, чл. 197, ал. 1, т. 6, чл. 194, ал. 2, т. 1, предл. първо от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), за съставомерно по чл. 203, ал. 1, т. 8, предл. второ от ЗМВР дисциплинарно нарушение, на Н. Д. Ч. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение" и е прекратено служебното му правоотношение. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма. Обсъдил е събраните по делото доказателства и е стигнал до извода, че при постановяване на административния акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Счел е същевременно, че оспореният акт е в несъответствие с материалния закон. Посочил е, че извършеното от жалбоподателя нарушение е квалифицирано по чл. 194, ал. 2, т. 1, предл. първо от ЗМВР, като е указана в заповедта и нормата на подзаконовия нормативен акт – чл. 27, т. 1 от Инструкция № 8121з-1492 от 04.11.2022 г. (актуална към датата на нарушението, отм. с Инструкция № 8121з-1249 от 14 октомври 2025 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове, обн. ДВ. бр. 92 от 31 октомври 2025 г.), съгласно който полицейските органи на първа линия извършват гранична проверка, като изискват документа за пътуване от преминаващото границата лице, при което извършват проверка на самоличността на лицето чрез идентификация. След анализ на събраните по делото и неоспорени от жалбоподателя доказателства е направил извод, че същият не е извършил идентификация на осем лица, които е изброил конкретно поименно, на посочените в заповедта дати, на които тези лица били регистрирани в АИС „Граничен контрол“ като преминали ГКПП „Капитан Андреево“ на трасе „вход леки автомобили“ от Турция за България, както и че същите не са преминали реално граничния пункт на тези дати, а съответно, че на същите дати с водачите на цитираните в решението леки автомобили през ГКПП „Капитан Андреево“ са преминали лица, различни от изброените, но с документи за самоличност, издадени на посочените осем лица. С оглед на това съдът е приел, че жалбоподателят е осъществил соченото от дисциплинарнонаказващия орган поведение, за което е ангажирана дисциплинарната му отговорност. Съдът е стигнал до заключение, въпреки горното, че оспореният акт е незаконосъобразен, тъй като за дисциплинарно нарушение, квалифицирано по чл. 194, ал. 2, т. 1 предл. първо от ЗМВР, каквото е в случая, е предвидено дисциплинарно наказание „порицание“, съгласно чл. 200, ал. 1, т. 15 от ЗМВР, а не „уволнение“, както е възприето от административния орган. С оглед на това е изложил и, че нарушаването на чл. 27, т. 1 от Инструкцията (отм.) не се явява тежко дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 203, ал. 1 от ЗМВР, респ. за същото не се налага наказание „уволнение“. В тази връзка е приел, че неправилно е ангажирана дисциплинарната отговорност на нарушителя, тъй като за безспорно осъщественото нарушение на Инструкцията (отм.) е наложено несъответно по вид наказание, което е възприел за основание за отмяна на заповедта. Съдът е обсъдил и разпоредбата на чл. 203, ал. 1, т. 8, предл. второ от ЗМВР, съобразно която според заповедта е съставомерно извършеното нарушение, като е посочил, че в случая, както в административната преписка, така и в оспорената заповед не се съдържат твърдения, нито са ангажирани доказателства, че неизпълнението на разпоредбата на чл. 27, т. 1 от Инструкцията (отм.) е средство, чрез което служителят е целял умишлено да използва предоставените му служебни правомощия за постигането на неправомерен резултат, изразяващ се в неговото лично или на трето лице облагодетелстване. С оглед на това е обосновал извод, че не е налице поведение на жалбоподателя, което да бъде квалифицирано като тежко нарушение на дисциплината по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, поради което не може да му бъде наложено наказание „уволнение“. В резултат е отменил заповедта. Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон. Не е спорно по делото, че на съответните дати, по време на дежурство на жалбоподателя, са преминали границата лица с преотстъпени паспорти, при което той е нарушил задълженията си по чл. 27, т. 1 от действащата тогава Инструкция. Не е спорно, че преминаването на лицата по този начин е довело до тяхното облагодетелстване, тъй като с преотстъпени паспорти са влезли на територията на страна – членка на Европейския съюз. Спорът касае съответствието на квалификацията на извършеното нарушение с наложеното наказание. Правилен е изводът на съда, че с нарушението на чл. 27, т. 1 от Инструкцията (отм.) служителят е осъществил нарушение на чл. 194, ал. 2, т. 1, предл първо от ЗМВР, както правилно е прието и със заповедта, но за това нарушение законодателят е предвидил наказание „порицание“, а не „уволнение“. Въпросът е дали това нарушение при наличните по делото доказателства, събрани в административната преписка и в съдебно заседание, може да бъде подведено под текста на чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР. Настоящият състав приема за правилен изводът на съда, че действията на служителя не могат да се квалифицират като нарушение по чл. 203, ал. 1, т. 8, пр. 2 ЗМВР - злоупотреба с доверие. За да е осъществен фактическият състав на „злоупотреба с доверие", следва служителят, на който е възложено изпълнението на определени функции и задачи, да се възползва умишлено и неправомерно от служебното си положение и това да е насочено към извличане на определена облага - материална или нематериална за него или трето лице, към поставяне себе си или другиго в по-благоприятно положение чрез неправомерно използване на служебното положение или оказаното доверие. В случаяq в заповедта е използван изразът „умишлено е обработвал представените му паспорти и лични карти, без същите да отговарят на притежателите си“, което е посочено за нарушение на Инструкцията, но не е доказано служителят да е осъществявал това за указаните по - горе цели. Действително служителят е извършил нарушение на служебните си задължения, но същите не могат да се квалифицират като тежки нарушения на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 8, пр. 2 ЗМВР. От субективна страна реализацията на фактическия състав по т. 8 на чл. 203, ал. 1 ЗМВР изисква наличието на умисъл, т.е. съзнателно предприети действия, респ. бездействия при осъществяване на служебните функции и задачи, които са извън очертаните правомощия на служителя, с цел постигане на желания резултат. В тази насока няма изложени твърдения и събрани доказателства, както правилно е приел първоинстанционният съд. Само описание на фактите с изброяване на случаите не е достатъчно, за да се направи извод за доказаност на субективната страна на деянието. Умисълът следва да е доказан конкретно и безспорно, а не да се предполага в условията на вероятност. В Становището относно наличие на основание за реализиране на дисциплинарната отговорност на служителя е записано: „…Младши инспектор Н. Д. Ч. – старши полицай от 04 група на ГКПП – Капитан Андреево от ГПУ – Свиленград към РДГП – Елхово, по време на извършените гранични проверки във всички от описаните по – горе случаи, вероятно умишлено е обработвал представените му паспорти и лични карти, без същите да отговарят на притежателите си…“, като са изредени текстове от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в Министерството на вътрешните работи, които после са изоставени в оспорената заповед. Не е обсъждан видът на умисъла, нито са изложени факти и обстоятелства, които да обосноват конкретен вид умисъл. Както беше посочено вече, установено е безспорно, че Н. Ч. е извършил дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 1, пр. първо от ЗМВР, което се съдържа и в оспорената заповед, но за това дисциплинарно нарушение се предвижда дисциплинарно наказание по чл. 200, ал. 1, т. 15 ЗМВР – „порицание". Следователно заповедта е издадена в противоречие с материалния закон, тъй като от страна на служителя не е доказано осъществено тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 8, пр. 2 ЗМВР и не са налице основания за налагане на дисциплинарно наказание на това основание. С оглед горното, като е направил извод за материална незаконосъобразност на оспорената заповед, Административен съд – Хасково е постановил решение в съответствие с материалния закон. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и приложените доказателства от ответника по касация, на същия следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция в размер на 613.55 евро/ 1200.00 лв., представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за отговор по касационната жалба и процесуално представителство пред касационната инстанция. Възражението за прекомерност е неоснователно. Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа по ЗМВР е предвиден минимален размер от 750.00 лв./ 383.47 евро. Договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е под двойния размер на предвиденото с Наредбата, поради което и с оглед упражнената защита не може да бъде счетено за прекомерно. По изложените съображения Върховният административен съд, Второ отделение,