Определение № 2434 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 680/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Инфра Експерт“ АД срещу определение № 3210/12.12.2024 г. по в. ч. гр. д. № 3290/2024 г. на Апелатвен съд София, с което е потвърдено определение № 3539/16.09.2024 г. по т. д. № 418/2024 г. на Софийски градски съд за отказ да бъде възстановена половината от внесената от дружеството държавна такса по делото на основание чл. 78, ал. 9 ГПК. Жалбоподателят изразява становище за неправилност на атакуваното определение поради нарушение на материалния закон. Претендира достъп до касационен контрол като формулира въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: “Подлежи ли на възстановяване държавна такса и в какъв размер в полза на ищеца, съгласно чл. 78, ал. 9 от ГПК (в редакцията й след изменението и допълнението с ДВ, бр. 11 от 2023 г., в сила от 1.07.2024 г. и след решение № 11 от 1 юли 2024 г. по конституционно дело № 11 от 2024 г. на КРБ), когато страните са сключили споразумение и производството по делото е прекратено поради оттегляне на иска в резултат на това споразумение?“. Ответната страна – Агенция пътна инфраструктура – не депозира отговор на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима. С обжалваното определение е потвърдено определение на Софийски градски съд за отказ на касатора, в качеството му на ищец, да бъде възстановена половината от внесената по делото държавна такса на основание чл. 78, ал. 9 ГПК. В мотивите на въззивното определение съдът е отчел, че след приключване на размяната на книжа е постъпила молба, с която ищецът е заявил оттегляне на исковата си молба поради сключена с ответника извънсъдебна спогодба, което е обусловило прекратяване на делото в приложение на чл. 232 ГПК. Посочил е, че за приложението на чл. 78, ал. 9 ГПК е необходимо страните да сключат съдебна спогодба, одобрена с определение на съда, имащо силата на съдебно решение, каквато спогодба в настоящия случай не е налице. Подчертал е, че разширително тълкуване на чл. 78, ал. 9 ГПК по отношение на извънсъдебната спогодба не е допустимо. Касационното обжалване предполага подробно аргументирано от касатора наличие на някое от основанията за факултативен или директен достъп до касационен контрол, като според разясненията в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, касационната инстанция следи служебно единствено за пороците нищожност и недопустимост. В случая жалбоподателят поставя въпрос относно правните последици на сключена между страните извънсъдебна спогодба, обусловила прекратяване на делото поради оттегляне на иска, и възможността за възстановяване на половината от внесената държавна такса. Той отговаря на общата предпоставка за достъп до факултативен касационен контрол, тъй като е включен в предмета на процесуалния спор и е обусловил изводите на въззивната инстанция. Неудовлетворен се явява обаче соченият от жалбоподателя допълнителен селективен критерий – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да е налице това основание за достъп до касация, разглеждането му следва да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени – т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Вярно е точно обратното – разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК е ясна и непротиворечива, а създадената по приложението й практика не се нуждае от промяна или осъвременяване. Нормата в относимата към настоящия процесуален спор част (чл. 78, ал. 9, предл. 1 ГПК) не е претърпяла изменения от приемането й, поради което създадената съдебна практика по приложението й запазва своята актуалност – определение № 234 от 25.02.2011 г. по ч. т. д. № 121/2011 г. на ВКС, II т.о., определение № 163 от 27.02.2019 г. по ч. т. д. № 368/2019 г., на ВКС, II т.о., определение № 1121/30.04.2024 г. по т. д .№ 1528/2023 г. и др. С посочените актове се приема, че разпоредбата на чл. 78, ал. 9 от ГПК визира като основание за връщане на внесената такса само съдебната спогодба по смисъла на чл. 234 от ГПК, не и извънсъдебното споразумение между страните, тъй като по този начин законодателят стимулира приключването на спора чрез взаимни отстъпки по договорен път, изхождайки от принципното становище, че вероятността за изпълнение на съдебната спогодба, имаща правните последици на влязло в сила решение, е много голяма. Тъй като не са налице предпоставките за достъп до касационен контрол, такъв следва да бъде отказан. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС