Определение № 234 от 10.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3901/2019 г.

Производство по чл. 248, ал. 1 ГПК. Образувано е по молба на адв. М. Ж. – пълномощник на ответниците З., за допълване на определение № 340 от 27.04.2020 г. по гр. д. № 3901/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. в частта му за разноските. Ответникът по молбата – Д. Ф. Х., чрез пълномощника му адв. Т. изразява становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С определение № 340 от 27.04.2020 г., постановено по настоящото дело не е допуснато касационно обжалване на решение № 861/12.04.2019 г. по гр. д. № 5466/2018 г. на Апелативен съд – София. В отговора на касационната жалба адв. Ж. – пълномощник на ответниците по нея (и по предявения иск) е поискал присъждане, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), на разноски за адвокатско възнаграждение в своя полза за безплатно оказана на страната адвокатска помощ и съдействие пред настоящата инстанция. По искането липсва произнасяне в горното определение. Молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е допустима, но неоснователна. Правото на разноски е имуществено право на страната, постигнала благоприятен изход по спора, което тя може да упражни във всяка инстанция, в която производството по делото приключва. По правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, а съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказал безплатна правна помощ на страната, има право на адвокатско възнаграждение, стига отговорността за разноските да бъде възложена на насрещната страна. Възникването на горното право на адвоката в очертаната хипотеза се свързва с две предпоставки: оказване на безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в чл. 38, ал. 1 ЗА и реализиране на отговорността за разноски в тежест на насрещната страна. В случая обаче липсва първата предпоставка, доколкото не е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ответниците Е. и И. З. и настоящия молител – адвокат М. Ж., с предмет оказване на безплатна правна помощ и съдействие в касационното производство при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА - като лица в затруднено материално положение (каквото позоваване на разпоредбата е извършено в отговора на касационната жалба). По делото са приложени два писмени договора между страните – съответно в първата и във втората инстанция, като извършването на адвокатската услуга в единия случай е било възмездно (срещу хонорар от 2 500 лв., който е присъден от първостепенния градски съд), а в другия случай е уговорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което основание е вписано изрично в текста на договора между страните, изчерпващ предмета си с процесуално представителство и защита пред въззивния съд (Апелативен съд – София), като отговорността за разноски – под формата на адвокатско възнаграждение в полза на адв. Ж. по чл. 38, ал. 2 ЗА, е реализирана с възлагането му в тежест на ищеца Х.. Няма данни и ангажирани доказателства за съществуващи между ответниците и адвоката им уговорки или постигнато съгласие за оказване на безплатна адвокатска услуга на страната в касационното производство. При горните обстоятелства не може да се приеме, че формалното позоваване на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е достатъчно, за да обоснове извод за възникнало в полза на процесуалния представител на ответниците З. – адв. М. Ж. основание да претендира и получи възнаграждение за оказана пред ВКС безплатна адвокатска помощ при предпоставките на посочения текст. За да реализира материалното си право да получи лично адвокатско възнаграждение, адвокатът следва да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение (за съответната инстанция, а ако не е уговорено изрично за коя инстанция – до завършване на делото) е безплатно на основание изрично посочена хипотеза по чл. 38, ал. 1 ЗА, без да е необходимо да я доказва. В този смисъл е съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 93 от 10.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 471/2012 г., II т. о., решение № 165 от 26.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 93/2010 г., II т. о., решение № 111 от 1.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 676/2010 г., II т.о., определение № 621 от 6.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4731/2015 г., III г.о. Отсъствието на съглашение с предмет оказване на безплатна правна помощ на страната пред касационния съд (доколкото за предходните две инстанции е бил уговорен коренно различен начин на заплащане на труда на адвоката и то изрично за съответната инстанция – възмездно в първоинстанционното производство и безплатно във въззивното) налага, на собствено основание, извод за неоснователност на молбата за допълване на определението, постановено по реда на чл. 288 ГПК, в частта му за разноските, с присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Затова същата ще следва да бъде оставена без уважение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.,