Решение № 71 от 8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г.

Решение № 71 от 8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивно решение на Бургаския апелативен съд № 100 от 12.11.2012 г., по т. д. № 293/2012 г., в частта, с която е потвърдено решение № 21 от 20.07.2012 г., по т. д. № 7/2010 г. на Сливенския окръжен съд за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу [фирма], гр. С. обективно съединени искове: по чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата 29 064 лв., дължима по фактура № 639/28.03.2008 г. с начислен ДДС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 789.57 лв. - обезщетение за забава за периода 28.12.2010 г. - 1.12.2011 г., както и в частта за деловодните разноски. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон - основания за касация по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба, чрез пълномощника си адв. Х. - САК, е възразил по основателността на въведените касационни основания. С определение № 59 от 10.02.2014 г., постановено по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд в посочената по- горе негова част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - поради възприето от въззивния съд, в противоречие със задължителната съдебна практика, разрешение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право, свързани със значението на неподписаната от купувача фактура, съдържаща всички необходими реквизити по ЗСч., за доказване сключването на договор за търговска продажба, със значението на отразяването и от купувача в счетоводните му книги и ползвания по нея данъчен кредит от същия, както и с приложението на чл. 301 ТЗ в разглежданата хипотеза. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, в съответствие с правомощията си по чл. 290 и сл. ГПК, намира: За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт на Сливенския окръжен съд въззивният съд е приел, че исковата сума по главната искова претенция, основана на чл. 327, ал. 1 ТЗ за фактура № 639/28.03.2008 г. е недължима, тъй като съобразно ангажираните по делото доказателства и въведената с чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване в процеса да е доставил и реално предал на ответното ТД описаната в същата стока, а сам по себе си този вторичен счетоводен документ, без установени първични счетоводни документи за издаването му, не е основание за плащане на цената от посочения в него получател, нито доказва вида на сключената сделка. С оглед изхода делото по главния иск е отхвърлен и акцесорния иск, основан на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При обосноваване на крайния правен извод за неоснователност на предявения главен иск, основан на чл. 327, ал. 1 ТЗ решаващият състав на Бургаския апелативен съд се е позовал както на противоречивите твърдения на самия ищец относно предмета на описаната във фактура № 639/2008 г. стока, плащане цената на която първоначално е претендирал като стойност на бутилки видно, а впоследствие на доставени лозички за засаждане, така и на липсата на документ, удостоверяващ предаване и приемане на стоката, след извършено от [фирма] оттегляне на складова разписка № 2074/30.11.2005 г. от доказателствения материал по делото при оспорването и от ответника. Като лишени от доказателствено значение за изхода на делото въззивния съд е преценил и констатациите в неоспореното заключение на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, че процесната фактура № 639/2008 г., издадена за 44 064.00 лв. с ДДС и съдържаща всички реквизити по ЗСч., е отразена счетоводно при ищеца и в дневника за покупки на ответното търговско дружество, осчетоводена е при последното по с/ ка 401/ "Доставчици" на 1.05.2008 г., а описаната в документа стока е заприходена по с/ка 613 - разход за бъдещи периоди, като освен, че е извършило частично плащане по същата на стойност 5 000 лева търговско дружество [фирма] е ползвало и данъчен кредит по см. на ЗДДС по нея. Изложени са съображения, че доколкото според въведените от ищеца обстоятелства в първоначалната и допълнителна искови молби претенцията му за парично вземане срещу ответното ЮЛ- търговец е основана само на издадената и едностранно подписана от него фактура № 639/2008 г., която дори и да е безспорно, че е осчетоводена от двамата търговци и по нея да е извършено частично плащане от ответника, същата сама по себе си, като вторичен счетоводен документ, не може да обоснове правен извод за наличие на основание за ангажиране договорната отговорност на ответника по реда на чл. 327, ал. 1 ТЗ, вкл. и по съображения, че по отношение на нея, като писмено доказателство, правилно от първоинстанционния съд са приложени правните последици на чл. 183 ГПК и изключена от доказателствения материал по делото тя не подлежи на преценка по реда на чл. 235, ал. 2 ГПК. Допълнителен аргумент в подкрепа на приетото отсъствие на надлежно възникнало за ответника задължение за плащане на претендираната като цена на доставена, но незаплатена стока по конкретно посочената фактура, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, се явява и фактът, че документът, в който е обективирано, е изготвен близо три години след посочената от ищеца дата на извършена доставка, за която е ирелевантна датата на осчетоводяването му в счетоводството на лицето- получател. Позовавайки се на събраните по делото доказателства и изложените в отговора на исковата молба доводи на [фирма] Бургаският апелативен съд е счел, че трайните търговски отношения между страните, които основно са били създадени във вр. с доставка на консумативи за винарската промишленост, по отношение продажбата на лозови насаждения, на които ищцовата страна се позовава, касаят различен от посочения в исковата молба период - този до 2005 г. и породени от сключен между двете търговски дружества договор за доставка на лози от 2004 г., към 2008 г., вече са били окончателно прекратени. Следователно сами по себе си, тези трайни търговски отношения дори и да са установени, не обосноват наличие на надлежно възникнало в тежест на ответника задължение за плащане покупната цена на доставена му през 2005 г. стока - лозички. I. По поставените правни въпроси настоящият съдебен състав приема следното: Съгласно формираната по реда на чл. 290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция, цитирана от касатора, както и служебно известната на настоящия съдебен състав: решение № 96 от 26.11.2009 г., по т. д. № 380/2008 г., но I т. о.; решение № 30/8.04.2011 г., по т. д. № 416/2010 г. на I т. о.; решение № 118/5.07.2011 г., по т. д. № 491/2010 г. на II т. о.; решение № 42/2010 г., по т. д. № 593/2009 г. на II т. о., решение № 211/30.01.2012 г., по т. д. № 1120/2010 г. на II т. о.; № 109 от 7.09.2011 г., по т. д. № 465/2010 г. на II т. о.; № 92/7.09.2011 г., по т. д. № 478/2010 г. на II т. о. и мн. др., фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество - ответник, включването им в дневника за покупко - продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по см. на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Нещо повече, според прието в решение № 42/2010 г., по т. д. № 593/2009 г. на II т. о. на ВКС и в решение № 92/2011 г., по т. д. № 478/2010 г. на II т. о. / а, в този см. е и решение № 47/2013 г., по т. д. № 137/2012 г. на II т. о. на ВКС/, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска/ неавтентична /, или е останала неподписана за "получател" от купувача по договор за търговска продажба, респ. от възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит. В решение № 211/2012 г., по т. д. № 1120/2010 г. на II т. о. е посочено още, че само по себе си отсъствието на изискуеми се от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание за отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния характер на продажбата, преценката за сключване на договора не следва да бъде ограничаване само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на тези, относно предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, като вписването на фактурата в дневниците за продажба и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справки - декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са обстоятелства несъмнено релевантни за възникване на продажбеното правоотношение, по повод на което тя е била съставена. II. По основателността на въведените касационни основания: Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Въззивното решение е постановено в отклонение от горепосочената задължителна, за съдилищата в страната, практика на касационната инстанция по приложението на материалния закон, която настоящият съдебен състав изцяло споделя и като неправилно следва да бъде отменено на осн. чл. 293, ал. 2 ГПК. Безспорно установено е в хода на делото, вкл. от неоспореното заключение на изслушаната съдебно счетоводна експертиза, че процесната фактура № 639/28.03.2008 г. е съставена в съответствие с изискванията на чл. 7 ЗСч., осчетоводена е от ответното търговско дружество по с 401/ "Доставчици" на 1.05.2008 г., вписана е в дневника за покупки през отчетния период, а описаната в документа стока е заприходена по с/ка 613 - разход за бъдещи периоди, като [фирма] е ползвал и данъчен кредит по см. на ЗДДС. Освен това, както от констатациите на съдебно- счетоводната експертиза, така и от съдържащото се признание на [фирма], обективирано в подадената от него частна жалба срещу определение № 1914/2.11.2011 г., по ч. т. д. № 819/2011 г. на ПОС /л. 11./ е видно, че по същата тази фактура дружеството - ответник е признало извършването на частично плащане на стойност 10 000 лева - с преводно нареждане от 3.11.2010 г. на сума от 5 000 лв. и отново на сумата 5 000 лева с преводно нареждане от 22.12.2010 г. Следователно преценени отразените във фактурата данни, във вр. с неоспореното заключение на в. л. по изслушаната съдебно счетоводна експертиза и останалите ангажирани писмени доказателства за осъществените от ответника правни и фактически действия дават основание да се приеме, че задължението на последния, като купувач, за заплащане цената на описаната в процесната фактура стока е доказано и то е признато от длъжника по недвусмислен начин, а отказът на въззивния съд да зачете доказателствената им сила е процесуално незаконосъобразен. Изложените в тази вр. съображения на Бургаския апелативен съд, че приложената в заверен от страната препис фактура № 639/2008 г. не подлежи на обсъждане, тъй като е изключена от доказателствения материал по делото, са в несъответствие с процесуалното правило на чл. 183 ГПК. Вярно е, че с цитираната разпоредба законодателят е създал процесуално задължение за страната при поискване да представи оригинала или официално заверен препис на депозирано по делото писмено доказателство в заверен от същата препис, като преценката за тази необходимост е предоставена на решаващия съд и не е ограничена със срок. При всички случаи, обаче, както е прието в трайно установената съдебна практика, за да се приложат правните последици, разпоредени с чл. 183 ГПК /аналогичен на чл. 101 ГПК (отм.) - явяващи се своеобразна санкция за проявеното бездействие от участващото в процеса задължено лице и да се изключи представеното писмено доказателство от доказателствения материал по делото, трябва да е налице както изрично искане от конституирана по надлежния ред страна за представяне оригинала от съответния документ, т. е. да е оспорено самото съществуване на такъв оригинал, така и конкретно определен от съда срок, в който задължението да бъде изпълнено, тъй като законодателят, за разлика от хипотезата на чл. 193 ГПК, не е установил такъв. В случая, видно от протоколно определение на Сливенския окръжен съд от 2.04.2012 г., по т. д. № 7/2012 г. срок за изпълнение на вмененото на ищеца задължение да представи оригинала на фактура № 639/28.03.2008 г. не е бил даден от решаващия съд, поради което липсва основание да се приеме, че правото на страната да представи същия пред въззивната инстанция е преклудирано. Отделен в тази вр. е въпросът, че по делото не само липсва изрично искане от страна на ответника за представяне на оригинал или официално заверен препис от процесната фактура, а въобще не е оспорено съществуването на същия, за да е необходимо прилагането му от ищеца, както и отсъства изричен съдебен акт, с който решаващият съд е изключил документа от доказателствения материал по делото, преди постановяване на съдебното решение по спора, което би му позволило да не го подложи на обсъждане по реда на чл. 235, ал. 2 ГПК при преценка на установените обстоятелства, в който смисъл е и даденото разрешение относно приложението на чл. 183 ГПК в постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 451 от 15.07.2010 г., по гр. д. № 536/2010 г. на II г. о. на ВКС, което настоящият съдебен състав споделя. Съобразено гореизложеното и обстоятелството, че в хода на процеса ответното търговско дружество не е ангажирало доказателства задължението му към ищеца, описано в приложения счетоводен документ - фактура № 639/28.03.2008 г., възлизащо общо на сумата 44 064 лв. с ДДС, да е погасено с осъщественото от него плащане от 10 000 лв. до размера на исковата сума дават основание за да се изгради правен извод за основателност на главната искова претенция по чл. 327, ал. 1 ТЗ, която след отмяна на обжалвания въззивен съдебен акт следва да бъде уважена до размера на претендираната с исковата молба сумата от 29 064 лв.. Въведеното в срока по чл. 131 ГПК от ответника [фирма] правопогасяващо възражение за давност е неоснователно по отношение на вземането за цената на извършената доставка, доколкото приложима в случая е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Същата, преценена към датата на исковата молба 2.12.2011 г. и установеното в чл. 327, ал. 1 ТЗ правило не е била изтекла, независимо дали давностния срок се изчислява от датата на издаване на процесната фактура - 28.03.2008 г., или от датата на осчетоводяването и от ответното търговско дружество, която според заключението на съдебно счетоводна експертиза е 1.05.2008 г. С оглед приетата основателност на главния иск, като основателна следва да бъде преценена и акцесорната искова претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 111, б. "в" ЗЗД приложимата по отношение вземането за обезщетение за забава давност е тригодишна. Следователно началото на длъжниковата забава, което в случая, с оглед възприетото в чл. 327, ал. 1 ТЗ законово разрешение и отсъствие на данни за изрично уговорен между страните конкретен срок на плащане е датата следваща тази на издаване на процесната фактура - 28.03.2008 г., поради което и предвид датата на исковата молба 2.12.2011 г. задължението на ответника по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за визирания с допълнителната искова молба период 28.12.2010 г. - 1.12.2011 г. не може да бъде възприето за погасено по давност. Затова на ищеца следва да бъде присъдено и обезщетение за забавено плащане на главницата от 29 064 лв. с ДДС, което според неоспореното заключение на допълнителната съдебно - счетоводна експертиза възлиза на сумата 2 723 лв.. При този изход на делото на касатора, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК се дължат реално направените деловодни разноски за всички инстанции, съобразно уважената част на исковите претенции, които същият своевременно е претендирал, като при определяне на конкретната дължима сума следва да се съобрази и правото на ответното търговско дружество на съдебно- деловодни разходи по чл. 78, ал. 3 ГПК, също заявено в срок. Затова, като взе предвид приложените договори за правна защита и съдействие, удостоверяващи, реално заплащане на съответните адвокатски възнаграждения, списъка по чл. 80 ГПК и депозираните по делото платежни нареждания за внесена д. т., съставът на касационната инстанция намира, че съобразно принципа на компенсация и общата цена на предявените обективно съединени исковите претенции, на [фирма], [населено място] следва да се присъди общо за всички инстанции сумата 28 33.98 лв.. Водим от горното и на осн. чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС