Определение № 16 от 11.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2514/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 263485/23.04.2021 г. на адв. Т. Аджелева, особен представител на А. А. Б., против въззивно решение № 260053/15.03.2021 г., постановено по възз. т. д. № 446/ 2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която след частична отмяна на решение № 69/25.02.2020 г. по т. д. № 90/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора, са уважени предявените от „Юробанк България“ АД против касатора осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 432 ТЗ и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както следва: за сумата 29 290.66 лв., представляваща непогасена главница по договор за кредит № 1174/R/2007 г., ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.03.2018 г. до окончателното й изплащане; за сумата 6 363.44 лв., представляваща непогасена възнаградителна лихва по чл. 13, ал. 1 от договора за периода 11.04.2015 г. - 29.03.2018 г.; за сумата 138.39 лв. - непогасена наказателна лихва по чл. 14, ал. 3 от договора за периода 11.04.2015 г. - 29.03.2018 г.; и за сумата 432.68 лв. - непогасена годишна такса по чл. 15, б. „в“ от договора за периода 11.04.2015 г. – 11.04.2017 г. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителните му части по предявените искове не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК по уточнения от състава на ВКС процесуалноправен въпрос - за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Касаторът сочи практика на ВКС, на която според него въззивното решение противоречи. Ответната страна по жалбата – „Юробанк България“ АД, представлявана от адв. И. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на посочените от касатора основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за кредит № 1174/R/2007 г. от 05.04.2007 г., обезпечен с ипотека, по който А. А. Б. е получил сумата 30 000 лв. за покупка на недвижим имот и ремонт, с краен падеж на издължаване – 11.04.2042 г. Посочено е, че от съдържанието на разглеждания договор се установяват всички съществени и задължителни елементи на договора за банков кредит - страните, паричната сума и целта, за която се предоставя; условията за усвояване, ползване и връщане на кредита, възнаградителната и санкционна лихва, такси и разноски; представена е и разпечатка на погасителен план за издължаване на ежемесечните вноски. Съдът е приел, че от договора за кредит безспорно се установява дължимия размер на главницата, а в чл. 13 е посочен размера на възнаградителната лихва, както и начина на формиране на нейната променлива компонента. В чл. 23 е посочен броят на месечните погасителните вноски – 420, считано от датата на първото усвояване на кредита. При тези данни апелативният съд е приел, че месечните погасителни вноски са определяеми, както и техния падеж – 11-то число на съответния месец след датата на първото усвояване на кредита, макар да не е представен подписан от страните погасителен план. След сключването на договора длъжникът е започнал да погасява ежемесечните си задължения. Изпълнението е ставало чрез равни месечни погасителни анюитетни вноски, както се установява и от експертното заключение, като вещото лице е посочило, че с времето плащанията по лихвата плавно намаляват и пропорционално се увеличават плащанията по главницата, така че размерът на месечната вноска остава един и същ. Към 11.12.2008 г. плащанията по кредита са спрели - след тази дата не са постъпвали ежемесечни плащания, като длъжникът е изпаднал в забава. Съгласно чл. 27, б. „в“ от договора, страните са уговорили предсрочна изискуемост на кредита при условие кредитополучателят да не е погасил, която и да е от дължимите вноски. Въззивният съд е приел, че с връчването на исковата молба на 16.11.2018 г. на ответника, е налице надлежно отправено предизвестие, което е изменило договора за банков кредит - настъпила е предсрочна изискуемост на вземането по договора. На следващо място е посочено, че с клаузата по чл. 13, ал. 4 е уговорена едностранна промяна на лихвения процент, без кредитополучателят да има правото да прекрати договора. Променливата му част зависи от пазарен индекс, без да има възможност, при намалението му, да се определи по-нисък лихвен процент; както и от методология, включваща необективни елементи. Посочената клауза не е уговорена индивидуално, тъй като процесният договор е сключен при общи условия. Ето защо, тъй като с цитираната клауза не е спазено условието, тя да е индивидуално уговорена, същата е счетена за неравноправна. Наличието на неравноправна клауза в договора не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага без недействителната клауза. В случая това е възможно на база първоначално уговорената в договора лихва по чл. 13, ал. 1, без да се прилага неравноправната клауза на чл. 13, ал. 4. След подробен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. на приетите основно и допълнителни експертни заключения, съдът е приел за установени конкретните размери на дължимите от ответника главница и лихви, отчитайки основателността на възражението за погасителна давност за съответните периоди и нищожността на клаузата за увеличение на възнаградителната лихва. В заключение е направен извод за частична основателност на претенциите и същите са уважени до размерите на: сумата 29 290.66 лв. главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.03.2018 г. до окончателното й изплащане; сумата 6 363.44 лв. - възнаградителна лихва по чл. 13, ал. 1 от договора за периода 11.04.2015 г. - 29.03.2018 г.; сумата 138.39 лв. - наказателна лихва по чл. 14, ал. 3 от договора за периода 11.04.2015 г. - 29.03.2018 г.; и сумата 432.68 лв. - годишна такса по чл. 15, б. „в“ от договора за периода 11.04.2015 г. – 11.04.2017 г. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че по поставения от касатора въпрос не са налице предпоставки за селектиране на жалбата. Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да прецени доказателствата по делото и да се произнесе по доводите и възраженията на страните е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая не се установяват допълнителните предпоставки за достъп до касация. Съобразявайки подробните мотиви към атакуваното решение, не би могло да се приеме, че при постановяването му е допуснато отклонение от съдебната практика, включително и тази, на която се позовава касаторът. Същевременно, въпросът е основан на доводи за евентуално допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила и на доводи за необоснованост на изводите на въззивната инстанция при разглеждането на кредитния договор от 05.04.2007 г., респ. за дължимостта на установените суми за главница и лихви, които са пряко съотносими към релевираните касационни основания - чл.281, т.3 ГПК. Произнасянето по такива доводи не е предмет на производството по чл.288 ГПК, доколкото законосъобразното формиране на изводите на въззивния съд е извън обхвата на касационната проверка в селективната фаза и не може да послужи като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. При този изход на делото, касаторът дължи на ответната страна по жалбата разноските за настоящото производство в размер на сумата 2 446.71 лева – заплатено възнаграждение за особения представител адв. Ажелева. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение