Определение № 375 от 09.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4588/2022 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Ж. Н. П., срещу определение № 1632/11.07.2022 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по частно гр. д. № 2118/2021 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Насрещната страна Г. В. Д. не отговаря в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, приподписана е от адвокат, и е срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателят се обосновава с въпросите: „при отхвърлителен диспозитив на съдебно решение на първоинстанционен съд, постановено по основния спор в полза на ответника и обосноваващ невъзможност той да бъде обжалван поради липса на интерес, но при мотиви към същия, неизгодни за същия ответник, след влизане в сила на това решение и формиране сила на пресъдено нещо само относно диспозитива, възможно ли е в последващ спор относно дължими разноски в хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК въззивният съд, в производството относно дължимостта или не на разноските, да приеме други мотиви към първоинстанционното съдебно решение със същия краен резултат, доколкото мотивите към съдебния акт не се ползват със сила на пресъдено нещо, но имат отношение към отговорността на ответника за разноските, респективно отпадане на същата, ако се приеме, че между ищцата и мен не е налице договор за поръчка, а аз съм изпълнявала функция на технически посредник между ищцата и „Стройком“ – ООД“. Страната поддържа противоречие с т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС. Следващият въпрос е; „налице ли е от моя страна повод за завеждане на делото“, като касаторът счита, че въззивният съд е „потвърдил определение при злоупотреба с право от страна на ищцата“, като се позовава на решение № 758/11.02.2011 г. по гр.д. № 1243/2009 г. на ВКС, IV г.о. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Първостепенният Поморийски районен съд отхвърлил иска на Г. В. Д., против Ж. Н. П. за заплащане на сумата от 19 519,64 лв., представляваща част от сумата 20497,55 лв., изтеглена от П., като пълномощник на Д., от банкова сметка на последната, на осн. чл. 284, ал. 2 ЗЗД, както и сумата от 6251 лв., обезщетение за забава, натрупана върху главницата от 20497,55 лв., натрупана за периода 27.11.2015 г. – 28.11.2018 г., както и след тази дата в размер на законната лихва да окончателното издължаване. За да постанови този резултат, съдът установил, че П. при подаване на исковата молба, е останала задължена на Д. със сумата от 14 607,96 лв. За разликата над тези суми, до пълния предявен размер, намерил иска за неоснователен. Останалите дължими суми ответникът в хода на исковото производство изплатил, поради което за тях съдът отхвърлил претенциите, като погасени чрез изпълнение. Присъдил в полза на ищцата съдебноделеводни разноски в размер на 1750,26 лв. – частта от общо сторените разноски, която съответства на частта от исковете, отхвърлени поради сторено плащане в хода на процеса. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. По молба на Ж. П., с определение от 28.09.2021 г., съдът отказал по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК да измени решението си в частта за разноските, като освободи П. изцяло от задължение да плати на ищцата разноски по делото. Изложил съображения, че П. е станала причина за делото досежно сумите, платени в хода на процеса и, поради това, съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК следва да отговаря за сторените от противната страна разноски за тази част от претенциите. Въззивният съд е потвърдил това определение на Поморийския районен съд. Приел, че правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК е точно приложено. Относно доводите на П., че нищо не дължи на ищцата, защото спорът бил с нейната дъщеря, въззивният съд изяснил, че в спор относно разноските по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, фактическите и правни изводи на първостепенния съд относно материалноправния спор по чл. 284, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД не могат да бъдат проверявани. Решението е влязло в сила, поради което по въпроса относно дължимостта на съдебноделоводните разноски, въззивната инстанция се произнася само по приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК – станала ли е причина ответницата за завеждане на делото досежно платените от самата нея сума в хода на процеса. Относно самия размер на присъдените в полза на ищцата съдебноделоводни разноски няма спор. Съставът на Върховния касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Посочената от жалбоподателя съдебна практика е неотносима в случая, а от друга страна е несъмнено, че тежестта за съдебноделоводните разноски се определя според разрешението по материалноправния спор, а не обратното – спорът относно кой и в какъв размер дължи разноски не може да доведе до пререшаване на исковете, до преразглеждане на правнорелевантните факти и правни доводи, имащи значение за изводите на съда да уважи или отхвърли иска – изцяло или частично. Несъмнено е, също така, ако вземането на ищеца е било ликвидно и изискуемо към датата на предявяване на иска, оспорвано преди това или в хода на процеса от ответника, и погасено при висящо дело, тогава ответникът няма право на съдебноделоводни разноски, а напротив – дължи разноски на ищеца. Ответникът е този, който с неоснователното си оспорване е станал причина за завеждане на делото; ищецът е имал правен интерес от предявяване на иска, носител е на неоснователно оспорваното от ответника право; отхвърлянето на иска като резултат е по независещи от ищеца причини - към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, претенцията е вече неоснователна, след като ответникът е съобразил поведението си с действителното правно положение. (в този см. напр. о пределение № 511/29.07.2013 г. по ч.гр.д. № 1499/2013 г. на ВКС, IV г. ). В разглеждания случай ответникът е оспорвал иска, част от спорното вземане е погасил преди предявяване на иска, но друга – едва след образуване на делото. За този остатък от дължимата сума оспорването е противоправно и извършеното в хода на процеса плащане не освобождава П. от отговорността за разноски. Във връзка с цитираното решение № 756/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по деликтен иск, ако касаторът, въпреки неясния въпрос, е имала предвид случай на злоупотреба с процесуални права, то, първо следва да се посочи, че на такава не се е позовал при разглеждане на делото от първоинстанционния съд, нито съществуват данни, сочещи на това. Също така, няма злоупотреба с право тогава, когато страната, подала исковата молба е със съзнанието, че защитава съществуващо, свое, субективно право (явно П. в случая счита, че ищцата злоупотребява с права, тъй като претендирала чужди - на дъщеря си, а не свои вземания). Без значение е дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуално нейната грешка при преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна. Добросъвестността е налице, щом процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува. В случая, при това, с влязлото в сила решение е и установено, че ищцата не само е имала убеждението, че е носител на защитаваното субективно право, но за частта, отхвърлена поради погасяване на задължението чрез плащане в хода на процеса, това субективно право е и установено. В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При изложените съображения, съдът