Определение № 2225 от 23.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1543/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба, подадена от „ЕОС Матрикс“ ЕАД (правоприемник на „ЕОС Матрикс“ ЕООД) срещу определение № 21720 от 04.11.2025г. по в.ч.гр.д.№ 9842/2025г. на СГС, с което в производство по чл.274, ал.1, т.2 ГПК във вр. с чл.248,ал.3, изр. второ ГПК е отменен отказът на първоинстанционния Софийски районен съд да измени своето решение по гр.д.№ 40627/2024г. в частта за разноските по подадената от ищцата П. Д. молба и е постановено изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските и ответникът ЕОС Матрикс е осъден да заплати на ищцата Д. на основание чл.78,ал.1 ГПК още сумата 624.27лв. над определените с решението 1 000лв. - заплатено от ищцата адвокатско възнаграждение. С частната касационна жалба се иска отмяна на атакуваното определение като неправилно и постановяване на съдебен акт, с който да бъде потвърден отказът на СРС за изменение на решението в частта за разноските за адвокатското възнаграждение, дължимо от ответника на основание чл.78,ал.1 ГПК. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите за задължението на съда да извърши преценка на доказателствата и да обсъди доводите на страните с позоваване на ТР №3/2022 от 01.08.2024г. на ОСГТК на ВКС и по въпроса за обвързаността на съда от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба №1/2004 при направено своевременно възражение по чл.78,ал.5 ГПК с позоваване на Решението на СЕС по дело С-438/22. В писмен отговор П. Д. счита подадената частна касационна жалба за недопустима като подадена извън рамките на „едноседмичния“ срок. Излага и съображения за нейната неоснователност. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по подадена искова молба от П. Д., представлявана от адв. Върбенов срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с което е предявен отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата от 13 603,76 лв., представляваща задължение по договор за издаване на кредитна карта Euroline, сключен от нейния наследодател. В исковата молба е заявено искане при уважаването на претенцията, да бъдат присъдени разноски, включително и за адвокатско възнаграждение по договора за правна защита и съдействие с договорена и посочена като платена в брой сума от 1 900лв. Ответникът е оспорил допустимостта и основателността на исковата молба, навел е и възражението по чл.78,ал.5 ГПК. Сумата от 1 900лв. е посочена и като част от списъка за разноски по чл.80 ГПК, представен от адвокат Върбенов в последното съдебно заседание. Сезирана с жалба на ищцата срещу отказа на първоинстанционния съд да присъди в нейна полза договорения размер на адвокатското възнаграждение за първоинстанционното производство, въззивната инстанция е приела, че защитникът е извършвал активни процесуални действия, представял е молби и становища с приложена съдебна практика, в проведеното единствено открито съдебно заседание адв. Върбенов се явил и е изложил своята теза по съществото на спора. При така очернатото развитие на процеса, съставът на градски съд е счел, че определеното възнаграждение от 1 000 лв. при уважаване възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, релевирано от ответника, се явява несъответно на извършените от процесуалния представител на ищеца действия. Изложени са мотивите, че адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено до размера, определен съобразно минимума по Наредба №1/2004г., който е 1 624,27 лв. Въззивният състав е аргументирал, че размерите по Наредбата макар и да нямат задължителен за съдилищата характер, служат за ориентир при преценката за прекомерност на хонорара. В духа на Решение на СЕС по дело C-438/22 г., съставът на СГС е приел, че сумата от 1 624.24 лв. е съобразена с действителната фактическа и правна сложност на спора както и с материалния интерес на делото. Отново е акцентирано, че адвокат Върбенов е изготвил подробна искова молба и е защитил успешно претендираното с нея субективно право. С тези съображения в полза на ищцата е присъдена още сумата 624,27 лв. - разноски за адвокатско възнаграждениена първата инстанция. Следва да се приеме, че частната касационна жалба е подадена в срок, тъй като въззивната инстанция е посочила, че определението й подлежи на обжалване в едномесечен срок - чл.62,ал.3 ГПК, а жалбата е подадена преди изтичането на определения от съда срок. Настоящият състав счита, че не е удовлетворено изискването на чл.280,ал.1 във вр. с чл.280,ал.1,т.1-3 ГПК за допускане на обжалвания акт до касационна проверка. Отсъства основание за преценка въззивната инстанция да не е изпълнила процесуалните си задължения, очертани в първия въпрос като жалбоподателят дори не посочва кои са необсъдените и игнорирани доказателства и доводи на страните. Същевременно няма причина да бъде формиран извод, че присъденият общ размер на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение е неразумен, скъп и прекомерен, необичайно висок поради предоставяне на ненужни услуги или, че съставлява непропорционална част от разходите, направени от спечелилата спора страна. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по втория въпрос произтича от обстоятелството, че той не е в отклонение от установената съдебна практика, основана на задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС - чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, дадени с решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C- 438/22, относно критериите за определяне на справедливо възнаграждение за положения от адвоката труд. Критериите, очертани в нея (определенията по ч.т.д. 117/2026г. на І т.о, ч.т.д. № 222/2025 г. на І т.о., т.д. № 738/2024 г. на І т.о., ч.т.д. № 1433/2024 г. на ІІ т.о.; гр.д. № 2407/2024 г. на І г.о., ч.т. д № 1433/2024 г. на ІІ т.о., гр.д. № 1706/2023 г. на ІІІ г.о. и др. ), примерно изброени, са: видът на претенцията/спорът, етапът на производството, обемът на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, обхватът на вложения труд за адвокатска защита, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба, съдебна практика и правна доктрина, активност при извършване на процесуални действия и участие в открити съдебни заседания, и конкретната за всеки спор фактическа и правна сложност на делото. С цитираните актове е утвърдено разбирането, че на основание решението на СЕС по дело C- 438/22 минималните адвокатски възнаграждения, посочени в Наредба №1/2004г., нямат обвързващ съдилищата характер, но последните могат да бъдат ориентир при прилагане на очертаните критерии, в който смисъл е и изразеното в обжалвания акт разбиране. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.