Определение № 69 от 12.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2198/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат Б. К. – упълномощен представител на С. Р., А. П., Т. Х., лично и като майка на А. П., срещу определение № 1656/24.06.2025 г. по в. гр. д. № 1505/2024 г. на Апелативен съд София, с което е оставена без уважение молба с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решение № 370/31.03.2025 г. по в. гр. д. № 1505/2024 г. и присъждане в негова полза на допълнително възнаграждение в размер 3 930 лв. Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като въззивният съд не е уважил молбата му по чл. 248 ГПК и не е присъдил адекватен размер на сторените във въззивното производство разноски, които представляват адвокатско възнаграждение. Заявява твърдение, че по делото са били извършени редица процесуални действия. Съдът не е съобразил, че става дума за кумулативно съединени искове. Моли определението да бъде отменено и да бъде уважена молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, като ответникът бъде осъден да заплати на адвокат К. сума в размер на 3 930 лв. Ответникът по жалбата Гаранционен фонд ангажира отговор на частната жалба, с който оспорва нейната основателност. Счита, че определените в размер на 600 лв. разноски за адвокатско възнаграждение са съобразени с вида, естеството и обема на оказаната пред въззивната инстанция правна помощ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: С атакуваното определение е прието, че молбата на адвокат Б. К., като пълномощник на С. Р., А. П., Т. Х., лично и като майка на А. П., за изменение на постановеното от въззивния състав решение № 370/31.03.2025 г. по в. гр. д. № 1505/2024 г., е неоснователна, поради което същата е оставена без уважение. В определението е направено препращане към мотивите, обективирани в решението, а именно, че в полза на адвоката, представлявал ищците въззивници, следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 600 лв. за осъществената правна помощ, доколкото във въззивното производство доказателства не са били събирани, а спорът е бил сведен единствено до правната му страна. Съобразил е и практиката на СЕС, която позволява определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. да падне и под минимума, разписан в Наредба № 1/2004 г. Констатирал е и, че възнаграждението, определено за първоинстанционното производство, е значително по-високо. При осъществяване на процесуалните си правомощия, разяснени с ТР № 6/15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК, ВКС и приложими към процесната хипотеза, настоящият състав на ВКС счита, че обжалваното определение на Апелативен съд София е неправилно. То е постановено при игнориране на правилото, регламентирано от чл. 2, ал. 5 на Наредба № 1/2004 г., че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. В конкретната хипотеза съдът е сезиран с четири субективно съединени иска, по всеки от които адвокат К. е предоставил правна защита. Отделно, въззивният съд е пропуснал да отчете обстоятелството, че, с оглед обжалваемия интерес, с въззивната си жалба трима от ищците са постигнали пълно уважаване на предявените искове, а четвъртия – уважаване в обем 80% на заявената претенция. Ползвайки Наредба № 1/2004 г. единствено като ориентир за определяне на дължимото възнаграждение по чл. 38 ЗАдв., настоящият състав счита, че то следва да бъде увеличено с още 600 лв., или общо да бъде в размер на 1 200 лв., предвид осъществената защита по четири субективно съединени иска. В резултат на този извод атакуваното пред настоящата инстанция определение следва да бъде частично отменено като неправилно. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 2, предл. 1 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС