Определение № 664 от 02.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1817/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.Р. като процесуален представител на К. Г. Н. и Т. С. Н., и двамата от [населено място], област Х., срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 13.12.2019г. по в.гр.д. № 501/2019г. Ответникът по жалбата Н. Т. М. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Н.М. е изложил съображения, че не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Ответникът по жалбата С. Т. А. от [населено място] не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ПАС е отменил решението на ОС Хасково от 02.07.2019г. по гр.д. № 568/2018г. в осъдителните му части, в т.ч. и в частта за разноските, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от К. и Т. Н. срещу Н. М. искове за присъждане на 16950лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 31.08.2015г., както и предявените срещу С. А. искове за присъждане на 5000лв. /от пълния предявен размер 12800лв./ обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва. За да постанови решението, въззивният съд по въззивни жалби само на ответниците е приел за установено, че ответникът М. е осъден с влязла в сила присъда за извършване без разрешение на банкови сделки в периода февруари 2000г. януари 2007г., като предоставил на физически лица парични кредити срещу определена лихва, и конкретно на ищците: на 25.07.2001г. – 5000лв. с лихва 10% за срок 10 месеца срещу прехвърляне на собственост върху къща в [населено място]; на 01.06.2002г. – 5000лв. с лихва 6%; на 16.01.2006г. – 2000лв. с лихва в общ размер 600лв. за срок 9 месеца, обезпечен със запис на заповед и пълномощно за разпореждане с имот, като от тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер 125357лв. и причинил значителни вреди на ищците в размер на 10920.20лв.; както и че ответникът А. е осъден със същата влязла в сила присъда за извършване без разрешение по занятие банкови сделки, като предоставял парични кредити срещу определена лихва на физически лица, и конкретно на ищците - на 12.06.2003г. чрез встъпване в техен дълг в размер на 12000лв. получавал лихва 4.5% срещу прехвърляне на собственост върху апартамент в [населено място] и право на разпореждане с гора от 4 дка, като от тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер 44640лв. и причинил значителни вреди на ищците в размер на 2000лв. Прието е, че присъдите са задължителни за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянията, и тъй като елемент от състава на престъпленията по чл.252 ал.2 НК е и размерът на причинената вреда, присъдите са задължителни и по отношение на него. Имуществената вреда е причинена от М. към момента на плащането му на сумата 26000лв. на 15.01.2007г., а причинената от А. вреда е към момента на плащането му на 14000лв. на 22.02.2005г., от които дати е започнала да тече погасителната давност за вземанията от непозволено увреждане. В хода на разглеждането на наказателното дело, образувано след първото внасяне на обвинителен акт, и преди връщането му за доразследване на 28.03.2013г., на 10.02.2010г. ищците са предявили граждански искове, които са били приети за разглеждане в наказателното производство. Граждански искове ищците са предявили и по образуваното след повторното внасяне на обвинителен акт наказателно дело, но те не са приети за разглеждане по него. При тези обстоятелства и с оглед чл.116Б ЗЗД относно вземането към М. е прието, че до предявяване на гражданския иск е изтекъл срок 3 години и 25 дни и като се отчете, че давността не се счита прекъсната за периода до връщането на делото за доразследване, петгодишния давностен срок е изтекъл на 06.03.2015г. По отношение на претецията срещу А. е прието, че до предявяване на гражданския иск е бил изтекъл срок 4 години 11 месеца и 10 дни, считано от 22.02.2005г., и петгодишният давностен срок е изтекъл на 09.04.2013г. Съобразено е, че исковата молба е предявена на 31.08.2018г., при което е направен извод за основателност на възраженията на ответниците за погасяване на вземанията срещу тях по давност, респективно за неоснователност на предявените искове. В изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 3438/2018г. ІV ГО, според което приемането на гражданския иск за съвместно разглеждане в наказателното производство и последващо прекратяване на производството по тях няма значение за прекъсването и спирането на давността, тъй като тези правни последици са вече настъпили с предявяването на иска, а последица от прекратителния акт е отделянето на гражданския иск за разглеждането му по реда на ГПК. ВКС намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на произнасянето от въззивния съд с даденото в посоченото решение на ВКС разрешение. На основание чл.83 ал.1 т.4 ГПК касаторите не дължат държавна такса за касационното обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,