Определение № 693 от 22.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11041/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по частна жалба от И. Г. П. с [ЕГН], понастоящем в Затвора в [населено място], против определение № 1831 от 28.04.2025 г., постановено по адм. д. № 295 по описа за 2025 г. на Административен съд – Пазарджик в неблагоприятната за него част. Оплаква се, че същото е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон – чл. 122, ал. 1 от Конституцията на Република България, чл. 6 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) и чл. 8, ал. 1 АПК. Иска отмяната му с произтичащите от това правни последици. Ответникът по частната жалба – Административен съд – Пловдив със седалище в гр. Пловдив, на ул. „Иван Вазов“ № 20, не изразява становище по нея в срока по чл. 232 АПК. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК, а разгледана по същество е неоснователна. С определението, предмет на инстанционен контрол в настоящото производство, частният жалбоподател е освободен от заплащане на държавна такса за исковото производство по адм. дело № 295/2025 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, но е оставена без уважение молбата му за предоставяне на правна помощ по същото дело. Административно дело № 295/2025 г. по описа на Административен съд – Пазарджик е образувано по искова молба на П., предявена против Административен съд – Пловдив за осъждането на ответника да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 33753.00 лв., причинени му от постановяването на решение № 3233/28.10.2024 г. по адм. д. № 424/2024 г. по описа на Административен съд – Стара Загора. Наред с предявения иск, П. отправил молба до съда да бъде освободен от заплащане на държавна такса за производството по исковата молба, както и да му бъде предоставена правна помощ, изразяваща се в подготовка на документи и процесуално представителство. С определението в обжалваната част съдът е оставил без уважение молбата на П. за предоставяне на правна помощ за исковото производство, аргументирайки се, че, в случая, не е изпълнена третата от кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 23, ал. 2 от Закона за правната помощ (ЗПП) за предоставяне на правна помощ по преценка на съда, а именно интересите на правосъдието да изискват това. Приел е, че конкретният казус не се характеризира с фактическа и правна сложност и че ищецът е в състояние сам да гарантира в пълна степен защита на своите права и интереси, съответно и тези на правосъдието. Определението в обжалваната част е правилно. Съгласно ЗПП, безплатна правна помощ за процесуално представителство се предоставя в два случая – когато по закон се предвижда задължителна адвокатска защита и по преценка на съда. По преценка на съда безплатна правна помощ за процесуално представителство по чл. 21, т. 2 ЗПП се предоставя когато въз основа на представените доказателства от съответните компетентни органи съдът прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, желае да има адвокат и интересите на правосъдието изискват това (чл. 23, ал. 2 и ал. 3 ЗПП). Правна помощ по чл. 21, т. 2 ЗПП не се предоставя когато: 1. предоставянето й не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за нея; 2. когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима, както и 3. в случаите на търговски дела и данъчни дела по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, освен ако страната, кандидатстваща за правна помощ, е физическо лице и отговаря на условията за предоставяне на правна помощ (чл. 24, от т. 1 до т. 3 ЗПП). В случая характерът на производството (исково) не предвижда задължителна адвокатска защита. Съобразно обективно установените от първоинстанционния съд обстоятелства и при отчитане на имущественото състояние на ищеца, настоящият състав на касационната инстанция споделя формирания в атакувания съдебен акт извод, че предоставянето на правна помощ на П. от вида процесуално представителство не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла за него. От съдържанието на исковата молба се установява, че лишеният от свобода има достатъчно правни познания за самостоятелно упражняване на правото му на защита в административния исков процес. Отделно от това е безспорно установено, че лицето е подало исковата молба без да ползва правна помощ за консултация и/или изготвяне на документи за завеждане на дело. Макар първоинстанционното производство да е исково, съответно да са налице специфики във връзка с доказателствената тежест на страните, в административното правораздаване е засилено служебното начало (чл. 9, ал. 3 и ал. 4 АПК; чл. 171, ал. 5 АПК), поради което съдът е длъжен, при надлежно сезиране, да осъществи процесуално съдействие на страната за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса, предмет на производството, да я напъти, в случай че за някои обстоятелства не сочи доказателства, включително да събере доказателства. Изпълнението на това задължение на съда е независимо от даването на указания по разпределението на доказателствената тежест. Това означава, че интересите на И. П. в първоинстанционното производство са в значителна степен обезпечени. При това положение и както правилно се е мотивирал първоинстанционният съд, не е налице дадената кумулативно в нормата на чл. 23, ал. 2 ЗПП предпоставка – интересите на правосъдието да изискват предоставянето на безплатна правна помощ. По тези съображения, определението в обжалваната част, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236 АПК, във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия