Определение № 11268 от 11.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9992/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по „жалба“ /по своята правна същност частна жалба/ на Е. Д. М., против определение №23470/08.07.2025г., постановено по адм. дело №3067/2025 по описа на Административен съд – София град /АССГ/ Частният жалбоподател счита, че определението е незаконосъобразно и неправилно. Иска се неговата отмяна, както и предоставяне на правна помощ по настоящото производство. Ответната страна – Началникът на Затвора [населено място], не изразява становище по жалбата. Настоящият състав на Върховният административен съд, трето отделение, при извършената проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред АССГ е образувано по жалба на Е. Д. М., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в [населено място], срещу отказ на Началника на Затвора [населено място], обективиран с резолюция върху жалба с вх.№ 2334 от 06.03.2025 г. От обективна страна е установено, че Е. М. е подал „жалба“ до Началника на Затвора [населено място] с искане за прекъсване на присъдата му по НОХД 646 от 2015 г. От страна на началника е обективиран отказ върху самата жалба. Е. М. е подал жалба до АССГ с искане за отмяна на отказа, също и искане съдът да задължи началника на затвора да направи предложение до Прокуратурата на Република България по чл. 448, ал.2 от НПК за прекъсване на наказанието му. С обжалваното определение съдът е оставил без разглеждане жалбата на Е. М. срещу отказ на Началника на Затвора [населено място], обективиран с резолюция върху жалба с вх.№ 2334 от 06.03.2025 г. За да достигне до този правен резултат, решаващият състав е обосновал извод, че съгласно уредбата по чл.447 и сл. от НПК на материята за прекъсване на изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ законодателят не е предвидил нормативно установено задължение на затворническата администрация да изготвя предложения за прекъсване на наказанието. Съдът е посочил, че законът е предоставил възможност за изготвяне на предложение за прекъсване от началника на затвора, като лишеният от свобода няма ограничение да адресира такова искане до окръжния прокурор. Освен това, решаващият състав е отбелязал, че в самото искане до началника на затвора Е. М. не е формулирал изрично искане за отправяне на предложение до компетентния орган за прекъсване на наказанието. Следователно за началника на затвора в [населено място] не е възникнало основание за издаване на административен акт, който би могъл да се оспорва пред съда и органът не е сезиран с искане, по което е налице задължение за произнасяне. С оглед на което жалбата е оставена без разглеждане на основание чл. 159, т.1 от АПК. Определението е валидно, допустимо и правилно. Правилно първоинстанционният съд е приел, че производството е недопустимо, тъй като не е налице индивидуален административен акт, подлежащ на съдебно оспорване по реда на АПК. Основанията за прекъсване изпълнението на наказанието и кой е компетентният орган да прекъсне изпълнението на наказанието са регламентирани в чл. 447 и чл. 448 НПК, което налага извод, че не се касае за административно производство по издаване на индивидуален административен акт и изключва приложението на разпоредбите на АПК. Поради тази причина отказът на началника на затвора не представлява индивидуален административен акт, който може да бъде оспорен по реда на АПК.. Производството по прекъсване изпълнението на наказанието лишаване на свобода приключва с акт на окръжния прокурор по чл. 448, ал. 1 НПК. Прокурорът е орган на съдебната власт, а не е административен орган. В чл.448, ал.2 от НПК е уредена възможност на началника на затвора да направи предложение. Това е възможност, а не задължение. Той може да направи собствена преценка, дали да отправи такова предложение или не. Законодателят не е предвидил нормативно установено задължение на началника на затвора за изготвяне на предложения за прекъсване на изпълнението на наказанията. Освен това правилно е установено от съда, че в жалбата на Е. М. адресирана до Началника на Затвора [населено място] не е формулирано изрично искане за отправяне на предложение до окръжен прокурор. Частният жалбоподател има възможността сам да отправи такова искане до компетентния орган. С оглед на горното, действително за началника на затвора не е възникнало основание за издаване на административен акт, който да подлежи на обжалване пред съда и е налице хипотезата на чл. 159, т.1 от АПК. По отношение на искането за предоставяне на правна помощ: Безплатна правна помощ за процесуално представителство по чл. 21, т. 2 от ЗПП, се предоставя в два случая. Първо, когато по закон се предвижда задължителна адвокатска защита и второ - по преценка на съда, когато интересите на правосъдието изискват това. Настоящата инстанция намира, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, законовата уредба, приложима по настоящия казус, е ясно формулирана и разбираема. Нормата на чл. 212, ал. 2 АПК, субсидиарно приложима за частните жалби по силата на чл. 236 АПК, не предвижда приподписване на частната жалба от адвокат в случаите, когато жалбоподателят е лице, лишено от свобода с влязла в сила присъда. Водим от изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,