Определение № 7642 от 09.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3016/2025 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на „Кика груп“ ООД, ЕИК 203763896, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, [адрес], подадена чрез пълномощник - адв. А. Славчев, срещу Определение № 2102 от 05.03.2025 г. по адм. дело № 348/2025 г. на Административен съд – Пловдив, с което на основание чл. 159, т. 4 АПК е оставена без разглеждане жалбата на дружеството срещу Уведомление с изх. №Б-00-15/31.01.2025 г., издадено от председателя на Комисията за защита на потребителите (КЗП), с което Агенция „Митници“, Териториална дирекция (ТД) – Бургас, е уведомена, че е забранен вносът на декларирани от жалбоподателя стоки с митническа декларация 25 BG001007075543R5/24.01.2025 г.: 960 бр. автомобилни столчета за безопасен превоз на деца, поради това, че продуктът не съответства на изискванията за безопасност. Жалбоподателят излага подробни съображения за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон. Моли съда да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), ако за Върховния административен съд (ВАС) съществува съмнение дали мярката „забрана за внос“, подлежи на пряк съдебен контрол. Поставя следните въпроси: 1. Следва ли чл. 21, §1 от Регламент (ЕО) № 765/2008 г. на Европейския парламент и на Съвета от 9 юли 2008 г. за определяне на изискванията за акредитация и надзор на пазара във връзка с предлагането на пазара на продукти и за отмяна на Регламент (ЕИО)№339/93 г. да се тълкува в смисъл, че приетата от компетентния национален орган по надзор на пазара, не подлежи на самостоятелен съдебен надзор пред националните съдилища?; 2. Ако правото на Европейския съюз (ЕС) допуска това, то осигурява ли се правото на ефективна съдебна защита, прогласено в чл.47 от Хартата за основните права на ЕС на икономическите оператори, съгласно чл. 21 §2 от Регламента. Прави искане обжалваното определение да бъде отменено, а делото -върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответната страна – председателят на КЗП, не взема становище по частната жалба. Върховният административен съд, като обсъди доказателствата по делото и становищата на страните, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 230 АПК и срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване, поради което е процесуално допустима. По искането за отправяне на преюдициално запитване: Настоящата инстанция намира искането за неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 628 от Гражданско процесуалния кодекс (ГПК) когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности. А според чл. 629 ГПК запитването се отправя от съда, пред който делото е висящо, служебно или по искане на страната. Съдът, чието решение подлежи на обжалване, може да не уважи искането на страната да се отправи преюдициално запитване за тълкуване на разпоредба или на акт. Определението не подлежи на обжалване. Съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските общности или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Съдът винаги отправя запитване, когато се постави въпрос за валидността на акт по чл. 628 ГПК. Когато тълкуването на разпоредби от дял IV "Визи, убежище, имиграция и други политики, свързани със свободното движение на лица" от Договора за създаване на Европейските общности или тълкуването и валидността на актове, приети по силата на този дял от Договора, е от значение за правилното решаване на делото, само съдът, чието решение не подлежи на обжалване, може да отправи запитване по чл. 628 ГПК. Съгласно чл. 21, § 1 от Регламента държавите-членки гарантират, че всички предприети мерки съгласно приложимото законодателство на Общността за хармонизация, с цел забрана или ограничаване на предоставянето на продукта на пазара, изтеглянето му от пазара или изземването му, са пропорционални и посочват точно основанието, на което са базирани. А според чл. 21, § 2 от Регламента такива мерки се съобщават незабавно на съответния икономически оператор, който в същото време се уведомява за наличните средства за правна защита съгласно законодателството на съответната държава-членка и за крайните срокове, приложими по отношение на тези средства. Съгласно чл. 92, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) в случай на сериозен риск за здравето и безопасността на потребителите съответният контролен орган може да забрани със заповед производството, вноса, износа, възмездното или безвъзмездното пускане на пазара на стоката или да пристъпи към изтеглянето й от всички търговски обекти, в които се намира, или към унищожаването й, когато това е единствената възможност за преустановяване на опасността. Заповедта за налагане на забраната се обнародва в „Държавен вестник“. А според ал. 4 когато се докаже, че стоката или услугата съответства на изискванията за безопасност, контролният орган отменя заповедта по ал. 1. Отмяната на заповедта се обнародва в „Държавен вестник“. За настоящата съдебна инстанция няма спор, че приетата от компетентния национален орган по надзор на пазара мярка (в случая мярката по чл. 92, ал.1 ЗЗП), подлежи на самостоятелен съдебен надзор пред административния съд, с оглед на което не се налага отправяне на запитване до СЕС по поставените от частния жалбоподател въпроси. Предвид изложеното искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС следва да се остави без уважение. По подадената частна жалба: Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови оспорения съдебен акт, първоинстанционният съд е приел, че оспореното от „Кика груп“ ООД уведомление не засяга негови права и законни интереси, нито създава задължения за дружеството. Съдът е приел още, че оспореното уведомление не притежава характеристиките на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК и не засяга пряко интереси на жалбоподателя. С тези мотиви е оставил без разглеждане жалбата на дружеството срещу оспореното уведомление и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Спорният по делото въпрос е дали с оспореното уведомление се прилага мярка по чл. 92, ал. 1 ЗЗП, забраняваща вноса на определена стока. Съгласно чл.11 от Инструкцията за взаимодействие между Агенция „Митници“ и КЗП за прилагане на мерките за надзор в случаите, когато съответната Регионална дирекция на КЗП установи, че стоките представляват сериозен риск или не отговарят на изискванията съгласно чл. 3, на основание чл. 29, §2 от Регламента, същата предприема мерки, с цел забрана за пускането им на пазара. В тези случаи незабавно уведомява митническите органи с указание стоките да не се допускат за свободно обращение и да впишат върху фактурата или във всеки друг придружаващ документ, или в митническата информационна система текста “Опасен продукт – допускането за свободно обращение не е разрешено или „Продукт, несъответстващ на изискванията – допускането за свободно обращение не е разрешено“. Уведомяването се извършва чрез изпращане на факс или електронна поща на уведомлението по образеца на Приложение №3 Съгласно чл. 12 в случаите по чл. 11, ал. 1 митническите органи не разрешават вдигането на стоките и определят срок за извършването на съответните формалности за поставяне под друг митнически режим, различен от допускане за свободно обращение, или деклариране за реекспорт, съгласувано със съответната регионална дирекция на КЗП. Анализът на цитираните разпоредби води до извод, че забрана за внос на стоки, които представляват сериозен риск за здравето и безопасността на потребителите се прилага със заповед за налагане на забрана (чл. 92, ал. 1 ЗЗП), която се обнародва в Държавен вестник. Разпоредбата на чл. 11 от Инструкцията изисква наличието на издадена заповед за забрана на вноса (по чл. 92, ал. 1 ЗЗП) от страна на председателя на КЗП, преди изпращането на уведомлението до митническите органи с указание стоките да не се допускат за свободно обращение. Следователно с уведомлението по чл. 11 от Инструкцията не се налага забрана за вноса на стоките, а единствено се уведомяват органите на Агенция Митници, че такава забрана вече е наложена, т.е. че заповед по чл. 92, ал. 1 ЗЗП вече е издадена (че са предприети мерки с цел забрана за пускането на стоките, представляващи сериозен риск за здравето или безопасността на потребителите). Именно заповедта по чл. 92, ал. 1 ЗЗП, която се обнародва в „Държавен вестник“ би подлежала на обжалване, тъй като тя засяга правата и законните интереси на частния жалбоподател и е основанието за изпращане на уведомлението до митническите органи. В случай, че такава заповед не е издадена преди изпращане на уведомлението до митническите органи (в каквато насока са твърденията на частния жалбоподател), то дружеството би могло да защити правата си пред съда по реда на чл.250 АПК – т.е. би могло да претендира неоснователни действия от страна на митническите органи по задържането на стоките при липса на правно основание – издадена заповед по чл. 92, ал. 1 ЗЗП. Според чл. 21, ал. 1 АПК, индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт. Обжалваното уведомление не притежава характеристиките на индивидуален административен акт. Както бе споменато по-горе актът, който засяга правата и законните интереси на дружеството е заповедта по чл. 92, ал. 1 ЗЗП, която подлежи на обжалване. При липса на издадена заповед по чл.92, ал.1 ЗЗП защитата на дружеството би следвало да е по реда на чл.250 АПК, както бе посочено вече.- С оглед изложеното постановеното определение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение