Определение № 582 от 25.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2207/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. П. В., представлявана от адв. Б. Б., срещу определение № 2218 от 27.08.2025г. по в.гр.д. № 918/2025г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение № 878 от 24.06.2025г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че тъй като първоинстанционното решение е било обжалвано и от двете страни, като обжалваемият интерес и по двете въззивни жалби е бил еднакъв – 100 000 лева, с оглед уважаване единствено на нейната въззивна жалба разноски се дължат само на нея. Твърди, че тъй като жалбата на ответника е изцяло отхвърлена като неоснователна, на същия не се дължат разноски. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде изменено въззивното решение в частта за разноските, като същото бъде отменено в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за въззивното производство, алтернативно – да бъде намалено присъденото адвокатско възнаграждение на ответника за въззивната инстанция като прекомерно. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД представя отговор, с който оспорва частната жалба. Сочи, че присъденото му адвокатско възнаграждение е изцяло съобразено с Наредба № 1 от 09.07.2004г. с оглед материалния интерес по делото. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. С въззивното решение е прието, че на ответника ЗД „Бул Инс” АД се дължат разноски съобразно отхвърлената въззивна жалба на ищцата – срещу първоинстанционното решение в частта относно отхвърлителната част на иска за обезщетение за неимуществени вреди. Приел е, че на ответника се дължат разноски за заплатена държавна такса в размер на 1599,96 лева. Приел е, че направеното от ищцата възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение е основателно, тъй като договореното възнаграждение в размер на 22 440 лева е прекомерно. Посочил е още, че се ангажират доказателства за заплатена сума в размер на 9918 лева, поради което не ответника се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7239,42 лева с ДДС, включително при съобразяване с определеното на основание чл.38, ал.2 ЗА възнаграждение. С молбата си по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските ищцата В. В. е поискала да бъде отменено въззивното решение в частта, с която е осъдена да заплати на ответника разноски в размер на 1599,96 лева – държавна такса, и 7239,42 лева – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Посочила е, че ответникът е обжалвал изцяло първоинстанционното решение и жалбата му е изцяло отхвърлена като неоснователна, поради което не му се дължат разноски. В обжалваното определение въззивния съд е посочил, че с решешението му въззивната жалба на ответника ЗД „Бул Инс” АД, с която е обжалвано осъдителното първоинстанционно решение за сумата 100 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата 9597,59 лева – обезщетение за имуществени вреди, е приета за неоснователна. Посочил е, че същевременно, с решението въззивната жалба на ищцата срещу първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от нея иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 100 000 лева до 200 000 лева, е частично уважена, като след отмяна на първоинстанционното решение на ищцата е присъдено допълнително обезщетение в размер на 20 000 лева, а за разликата над 120 000 лева до 200 000 лева първоинстанционното решение е потвърдено. Поради това е намерил, че при този изход на делото разноските на страните са правилно разпределени и не са налице основания за изменение на решението в частта за разноските. Частната жалба е частично основателна. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ищцата В. В. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 100 000 лева до 200 000 лева, както и по въззивна жалба на ответника ЗД „Бул Инс” АД срещу първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените против него искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата 100 000 лева и на обезщетение за имуществени вреди за сумата 9597,59 лева. С решението си въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и е присъдил на ищцата още 20 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, както и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част. С оглед изхода на делото във въззивната инстанция е правилен изводът на въззивния съд, че ответникът има право на разноски за защита срещу въззивната жалба на ищцата съобразно отхвърлената част от нея. В случая ищцата е обжалвала въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от нея иск за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 100 000 лева до 200 000 лева, като жалбата й е приета за основателна до размер на 20 000 лева и неоснователна за сумата 80 000 лева. Видно от представените във въззивното производство доказателства, с договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 28.04.2025г. е договорено адвокатско възнаграждение за защита на ответника ЗД „Бул Инс” АД срещу въззивната жалба на ищцата в размер на 10 440 лева с ДДС, платимо по банков път, като на 09.05.2025г. е изплатено по банков път адвокатско възнаграждение по този договор в размер на 9918 лева. С оглед доказания размер на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за защита срещу въззивната жалба на ищцата и при съобразяване на отхвърлената част от нея на ответника се дължат разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 7934,40 лева. Въззивният съд, приемайки за основателно възражението на ищцата по чл. 78, ал.5 ГПК и съобразявайки определеното на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата, е определил с решението си като дължими на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7239,42 лева. С молбата си по чл.248 ГПК ищцата не е възразила срещу определения от въззивния съд размер на дължимите на ответника разноски за адвокатско възнаграждение, а е изложила доводи за недължимост на такива с оглед изхода на делото и е направила искане разноски да не му се присъждат. По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивният съд правилно е приел за неоснователно сезиралото го искане на ищцата за изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез отмяната му в частта, с която на ответника са присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Основателно е искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските по отношение на присъдената на ответника държавна такса. Ответникът ЗД „Бул Инс” АД е заплатил държавна такса в размер на 2191,95 лева за подадената от него въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част. Тъй като с постановеното решение въззивната му жалба е приета за неоснователна, на ответника не се дължат направените от него разноски по тази жалба. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение