Решение № 2077 от 23.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11034/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Б. И. В., чрез адв. Е. Исмаил, срещу Решение № 23362/07.07.2025 г. постановено по адм. дело № 5756/2025 г. на Административен съд София - град /АССГ/. С обжалваното решение е отхвърлено оспорването на Б. И. В. срещу Заповед № 3286з-1431/07.04.2025 г. на ВПД Директора на Главна дирекция „Национална полиция“ /ГДНП/ – Министерство на вътрешните работи/МВР/, с която е отказано снемането на полицейска регистрация № 14099/23.10.2010 г., извършена в 04 Районно управление/РУ/ – Столична дирекция на вътрешните работи/СДВР/ на оспорващия. Касаторът обжалва съдебното решение като неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяна на решението и претендира присъждане на разноски. В съдебно заседание касаторът не се явява лично, представлява се от адв.Е. Исмаил. Ответникът– ВПД Директорът на ГДНП – МВР, в съдебно заседание не се явява и не се представлява. Постъпили са писмени бележки от процесуалния представител юриск. Х. Маркова, в които излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Счита, че постановеното решение е правилно и моли да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на ответната страна. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АССГ е Заповед № 3286з-1431/07.04.2025 г. на ВПД Директора на Главна дирекция „Национална полиция“- МВР, с която е отказано снемането на полицейска регистрация № 14099/23.10.2010 г., извършена в 04 РУ - СДВР на Б. И. В.. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че в ГД „НП“ е постъпило искане с peг. № 328600- 63870/18.11.2016 г. по описа на ГДНП от В. за снемане на полицейската регистрация. По това искане е издадена Заповед peг. № 3286з-723/27.02.2017 г. по описа на ГДНП за отказ за снемане на полицейска регистрация peг. № 14099/23.10.2010 г. и административният акт бил стабилизиран като необжалван. На 15.07.2024 г. по описа на СДВР е постъпило искане от пълномощника на жалбоподателя за снемане на полицейска регистрация в 04 РУ - СДВР на доверителя ѝ Б. И. В.. В същото е било посочено, че той е бил задържан и му е било повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от Наказателния кодекс/НК/ и по чл. 216, ал. 1, пр. 2 от НК, по Досъдебно производство/ДП/ № 2557/2010 г. по описа на 04 РУ - СДВР, като делото е било решено със споразумение по НОХД № 8302/2011 г. по описа на Софийски районен съд/СРС/. Посочено е, че Б. В. е възстановил изцяло причинените щети преди сключване на споразумението и е изтърпял наложената му от съда наказателна санкция - „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено за срок от три години. Същият е реабилитиран по право и срещу него не са образувани наказателни производства, не е бил осъждан втори път. В искането се цитира Решение С-118/22 на СЕС и се акцентира на обстоятелството, че Б. В. е еднократно осъждан - за деяния, извършени преди близо 14 години, като нито тежестта на обвинението, нито тази на наложеното наказание обуславяли поддържането към настоящия момент на полицейската регистрация. По искането на адвокат Е. Маркова, като пълномощник на Б. И. В., бил изготвен Отговор peг. № 328600-50103/31.07.2024 г. по описа на ГДНП. В същия е посочено, че при проверка по направеното искане не са установени настъпили промени в обстоятелствата и фактите, визирани в Заповед № 3286р-723/27.02.2017 г. Административният орган е приел, че не са налице основания за издаване на заповед за снемане на полицейска регистрация № 14099/23.10.2010 г., извършена на Б. В. в 04 РУ - СДВР, тъй като има влязъл в сила административен акт, заповед № 3286з-723/27.02.2017 г. на ГД “Национална полиция” за отказ за снемане на полицейската му регистрация, със същия предмет и между същите страни. От представената по делото електронна справка за съдимост peг. № 250221005000088481 от 21.02.2025 г. е видно, че Б. И. В. се е признал за виновен и осъден по НОХД № 8302/2011 г. за престъпление по чл. 198, ал. I, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК - грабеж с употреба на сила, което е извършено умишлено, в съучастие с други лица, при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2 от НК, като деянието е тежко по смисъла на чл. 93. т. 7 от НК. Б. И. В. се е признал и за виновен за извършено умишлено престъпление, за повреждане на чужда движима вещ - престъпление по 216, ал. 1, пр. 2 от НК. От Директора на СДВР е постъпило мотивирано предложение за отказ за снемане на полицейска регистрация № 14099 от 23.10.2010 г. на 04 РУ - СДВР, извършена на лицето /per. № 513р-17329/18.02.2025 г. по описа на СДВР/. Изложено е, че в случая е налице необходимост правоохранителните органи да разполагат със специфичните данни за лицето, събрани чрез способа на полицейската регистрация, включително при извършване на тяхната оперативно-издирвателна дейност по чл. 8, ал. 1 от ЗМВР, осъществявана на основание чл. 6, ал. 1, т. 1 от същия закон. Данните са необходими за установяване на връзки между различни разкрити престъпления и извършване на превенция на деяния, опасни за обществото. Предвид тези мотиви и на основание чл. 68, ал. 6 от ЗМВР, чл. 21, ал. 1 от Наредбата и Заповед № 81213-267/10.03.2015 г. относно оправомощаване на длъжностни лица за издаване на заповеди за снемане или отказ за снемане на полицейска регистрация, вкл. съображение 27 от Директива /ЕС/ 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета и Съображение 55, 61, 66 и 68 от Решение на съда на ЕС /голям състав/ от 30 януари 2024 г„ по дело № С-118/22 г., административният орган е отказал снемането на полицейска регистрация № 14099/23.10.2010 г., извършена в 04 РУ - СДВР на Б. И. В.. При така установеното от фактическа страна АССГе приел от правна страна, че Заповед № 3286з-1431/07.04.2024 г. е издадена от компетентен административен орган – ВПД Директора на Главна дирекция „Национална полиция“. Спазена е предписаната от закона форма, при издаване на акта не са допуснати и съществени нарушения на административно производствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Изпълнено е изискването на чл. 19, ал. 4, т. 2 от Наредба за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, като е изготвено предложение от структурата, извършила полицейската регистрация, с изразени мотиви за отказ за снемане на регистрацията. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.27, ал. 2 на АПК, като е посочил, че административният орган, преди да се произнесе по направено искане следва да провери дали са налице предпоставките за произнасяне по същество, една от които предпоставки е липса на влязъл в сила административен акт със същия предмет и страни. Следователно наличието на такъв влязъл в сила административен акт със същия предмет и страни представлява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, обуславяща извод за недопустимост на административното производство, за която административният орган е длъжен да следи служебно. В случая с влязло в сила Решение № 24586/22.11.2024 г. по адм. дело № 8199/2024 г. на АССГ административният орган е бил задължен да се произнесе по същество. Той е сторил същото и е изложил изрични мотиви съобразно указанията на съда. При така установеното от фактическа и правна страна съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението е неправилно. Съхранението от полицейските органи на лични данни и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер до смъртта на субекта на данни, включително, когато той е реабилитиран се отнася до обработване на лични данни, отговарящи на цели, които съгласно чл. 1, § 1 от Директива 2016/680 попадат в приложното поле на тази директива. Съгласно чл. 4, § 1, буква „в“ от нея, държавите членки трябва преди всичко да гарантират, че личните данни са подходящи, относими и не надхвърлят необходимото във връзка с целите, за които данните се обработват. Тази разпоредба изисква държавите членки да спазват принципа на "свеждане на данните до минимум", с оглед спазване на принципа на пропорционалност. По силата на чл.4, § 1, буква „д“ от Директива 2016/680 държавите - членки трябва да гарантират, че тези данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субектите на данни за период, не по-дълъг от необходимия за целите, за които те се обработват. В решението на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С-118/22 г. е дадено задължително тълкуване, че чл. 4, § 1, букви „в“ и „д“ от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, § 2, буква „б“ и чл.16, § 2 и 3 от тази директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. Дадените разрешения с цитираното решение на СЕС са напълно относими по спора в настоящото производство. В българското законодателство и по специално в ЗМВР не е транспонирана разпоредбата на Директива /ЕС/ 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година, относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета, съгласно която следва да бъдат установени срокове за изтриването на данните от администратора или техен периодичен преглед. Съгласно чл. 633 от ГПК, приложим на основание чл.144 от АПК, решението на Съда на Европейските общности /СЕС/ е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България и дадените с Решение на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С-118/2022 г. разрешения са безспорно относими към настоящия казус се налага извода, че обработването на лични данни в случаите, свързани с противодействие на престъпността и опазване на обществения ред и по-конкретно по повод извършена в тази връзка полицейска регистрация е допустимо само ако администраторът периодично проверява дали съхранението е необходимо за целите, за които те са били обработвани, като същия следва във всеки конкретен случай по искане на заинтересовано лице да осъществява тази проверка като съобрази: характера и тежестта на престъплението, за което е осъдено лицето; настъпилата реабилитация; дали в срока от извършване на престъплението до настъпилата реабилитация лицето е извършило друго престъпление и дали то е от общ характер; както и данните за личността на лицето, респ. риска който то представлява. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи да бъде осъществявана или следва полицейската регистрация на лицето да бъде снета, респективно ограничена. В случая административният орган не е извършил задълбочен анализ на личността на В., нито са изложени конкретни мотиви за отказа, а единствено е посочено, че е налице предходна заповед, с която е отказано снемането на полицейска регистрация. Тази предходна заповед от 27.02.2017 г. е издадена по искане от 18.11.2016 г., т.е. преди постановяване на решението на СЕС, цитирано по-горе, което е задължително. От друга страна първото искане за снемане на полицейска регистрация/ от 18.11.2016 г./ е направено след изтичане на 5 години от влизане в сила на споразумението от 09.05.2011 г. по НОХД №8302/2022 г. на СРС, т.е. в относително кратък период след осъждането на В. и преди да бъде реабилитиран на основание чл.88, ал.1 от НК, на 25.01.2022 г. Предходната заповед за отказ за полицейска регистрация от 27.02.2017 г. е издадена на други фактически основания, различни от настоящите такива, послужили за подаване на ново искане за снемане на полицейска регистрация- от 01.07.2024 г. Цитираното по - горе от АССГ решение по адм. дело 8199/2024 г. касае друг предмет- отмяна на мълчалив отказ на Директора на ГДНП по това искане/ от 01.07.2024 г./ и връщане на преписката на административния орган за издаването на мотивиран акт. След изпращане на преписката Директорът на ГДНП е издал процесната заповед. В същата не е направена проверка въз основа на конкретните факти- изминал продължителен период от време – от 09.05.2011 г., когато е признат В. за осъждан, липсата на извършени други противообществени прояви след осъждането и настъпилата реабилитация по чл.88, ал.1 от НК на 25.01.2022 г. Административният орган дължи извършването на проверка, при която следва да се направи съпоставка на важността на преследваната с полицейската регистрация цел във всеки конкретен случай и спрямо всяко конкретно лице /субект на данни/ и тежестта на ограничението за упражняване на съответни права, вкл. правото на изтриване/заличаване на съхраняваната за лицето информация /в този смисъл т. 67, вр. т. 62 и т. 69 от решението по дело С-118/2022 г. на СЕС, ECLI: EU: C: 2024: 97/, но в контекст на баланса между обществения интерес, предполагащ правоохранителните органи да разполагат със специфични данни за лицето, събрани чрез способа на полицейската регистрация и правото на субекта на данни на изтриване на съхраняваните данни, щом съхранението им вече не е необходимо. В случая при подаване на настоящото искане са били налице нови фактически обстоятелства, които не са идентични с тези по подаденото предходно заявление от 2016 г., въз основа на които е била издадена Заповед №3286з-723/27.02.2017 г. на Директора на ГДНП. Като е достигнал до различен извод, първоинстанционният съд е постановил съдебен акт при наличие на посоченото от касатора касационно основание – нарушение на материалния закон. Решението на АССГ следва да се отмени, като се постанови друго по същественото на спора, с което подадената от Б. И. В. касационна жалба да се уважи, а Заповед № 3286з-1431/07.04.2025 г. на ВПД Директора на Главна дирекция „Национална полиция“– МВР да бъде отменена, административната преписка следва да се изпрати на компетентния административен орган за произнасяне по искане вх. № 513000/01.07.2024 г. от Б. В., с мотивиран акт при спазване указанията по прилагане и тълкуване на закона, дадени с настоящия съдебен акт. По водене на делото касационният жалбоподател е направил разноски в размер от 2080 лв. /2000 лв. - адвокатско възнаграждение, за всяка от съдебните инстанции- по 1000 лв. и заплатени държавни такси в общ размер на 80 лв./, които следва да бъдат превалутирани - 1063,49/хиляда шестдесет и три евро и четиридесет и девет евро цента/, съгласно чл.12 от Закона за въвеждане на еврото, в сила от 01.01.2026 г. Възражението за прекомерност, направено от ответника е неоснователно. В случая настоящият състав намира, че договорения и заплатен размер от 1000 лв. отговаря на реално осъществената процесуална защита и съдействие. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение