Определение № 401 от 15.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1810/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищците Т. Е. З. и Н. А. З., срещу определение № 11725 от 21.07.2020г. по гр.д. № 521/2019г. на Апелативен съд - София, с което по реда на чл.248 ГПК е оставена без уважение молбата от 11.06.2020г. за допълване на постановеното по делото решение от 30.04.2020г. в частта за разноските чрез присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на по 2 258,78 лева по всеки от исковете. В частната жалба се иска отмяна на обжалваното определение като неправилно и присъждане на разноски от по 2 258,78 лева, съразмерни на частта, за която въззивната жалба на застрахователното дружество - насрещна страна, се явява неоснователна. Твърди се, че в полза на всеки от представляваните от адвокатското дружество двама ищци е присъдено от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди в размер на 161 500 лева, ответникът по исковете е обжалвал решението за над 80 000 лева до присъдената сума, а ищците са обжалвали в частта, в която исковете са отхвърлени за разликата от 161 500 лева до 190 000 лева. Излагат се съображения, че съгласно чл.78 ГПК въззивният съд е следвало да съобрази уважените и отхвърлените части от исковете и да определи пропорционално и компесаторно, съобразно тях, размера на дължимите разноски за въззивното производство. Сочи се, че обжалваемият интерес за всяка страна се формира от размера на претенцията, в защита на която е подадена собствената й въззивна жалба, и от размера на претенцията по въззивната жалба на противната страна, срещу която страната се защитава. Ответникът по жалбата, „Дженерали застраховане” АД не представя отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивното производство е било образувано по жалби на двете насрещни страни, като всеки от ищците е обжалвал първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата от 161 500 лева до 190 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, а ответникът - в частта за уважаване на исковете за разликата над 80 000 лева до присъдените суми от по 161 500 лева. С въззивното решение е прието, че жалбите са неоснователни, поради което изцяло е потвърдено първоинстанционното решение в частта за материалноправния спор. Разноски за въззивното производство не са пресъдени, което е мотивирано с неоснователността на жалбите на насрещните страни. С молба по чл.248, ал.1 ГПК адвокатското дружество, представляващо ищците, е направило искане за допълване на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане адвокатско възнаграждение от по 2 258,78 лева за въззивната инстанция, като се сочи, че не само обжалваемият интерес на подадените от страните въззивни жалби, но и отхвърлянето на жалбата на насрещната страна е от значение за изхода на делото и от там - за отговорността за разноските. С определение по чл.248, ал.3 ГПК апелативният съд е оставил без уважение молбата за допълване на решението в частта за разноските, аргументирайки се, че след като жалбите и на двете страни са приети за неоснователни, всяка от страните следва да понесе разноските за въззивната инстанция, така както са направени, тъй като и двете страни по делото са упражнили неоснователно правото си на жалба, а това изключва основанията за прилагане на принципа за компенсиране на направените разноски пред въззивната инстанция, който принцип е приложим при пълно или частично уважаване на въззивните жалби. По аргумент на чл.78, ал.2 ГПК е прието, че разноските остават в тежест на страните, които са ги направили. Посочено е, че по делото липсват данни за поотделно определяне на разноските, уговорени със страната с оглед извършени процесуални действия по подадената от ответника въззивна жалба и действията по жалбата на ищците, поради което начисляването на разноски би излязло извън пределите на отговорността за разноските, а по същество би представлявало разграничаване на разноските едва в производството по чл.248 ГПК само по твърдения и по искане на пълномощника на едната страна. Определението е неправилно. За да се ангажира отговорността за съдебноделоводните разноски на насрещната по спора страна, е необходимо кумулативното осъществяване на следните предпоставки: /1/ Страната да е направила искане за присъждане на разноските до приключване на производството в инстанцията, за която се претендират; /2/ Те да са от категорията на посочените в чл.78, ал.1 ГПК съдебноделоводни разноски; /3/ Да са реално направени или да се фингира /чл.78, ал.8 ГПК/ извършването им; /4/ Да са представени доказателства за извършването им до изтичане на срока, в който може да се прави искане за присъждането им; /5/ Изходът на спора, предмет на разглеждане от съответната инстанция, да е в полза изцяло или частично на страната, претендираща разноските за тази инстанция, съгласно правилата, съдържащи се в чл.78, ал.1, ал.3 и ал.4 ГПК /единственото изключение е хипотезата на ал.2 на чл.78 ГПК, при която ответникът признава иск, за който не е дал повод за завеждането му, какъвто не е настоящият случай/. В конкретния случай, посредством жалбите на двете насрещни страни като предмет на въззивното производство е въведен част от материалноправен спор, предмет на първоинстанционното решение, а именно в размер на 110 000 лева по всеки от двата преки иска /от по 81 500 лева по жалбата на ответника и от по 28 500 лева по жалбата на всеки от ищците/. С въззивното решение жалбите и на двете насрещни страни са приети за неоснователни, поради което решението на първата инстанция е потвърдено изцяло в частта за материалноправния спор по всеки от двата субективно съединени иска, предмет на въззивното производство. В тази хипотеза въззивното решение е постановено в полза на всяка от страните за тази част от спорното право, която е предмет на неуважената жалба на насрещната страна. Ето защо, пропорционално на тази част се определя и размера на дължимите й разноски /съобразно съотношението на тази част към пълния размер на материалноправния спор, предмет на въззивното производство/. Апелативният съд правилно е отчел, че за сумата от 28 500 лева, предмет на неуважената жалба на всеки от ищците, резултатът от въззивното производство е отхвърляне на иска за тази сума, но в противоречие с цитираната от него разпоредба на чл.78, ал.1 ГПК, не е съобразил, че отхвърлянето на жалбата на ответника по исковете е по същество уважаване на исковете на ищците за сумата от по 81 500 лева от въззивната инстанция /за присъдените суми от по 80 000 лева първоинстанционното решение е влязло в сила и не е предмет на въззивното производство/, поради което, на основание чл.78, ал.1 ГПК, на последните се дължат направените от тях разноски за тази инстанция, съразмерно на уважената част от 81 500 лева на спорното материално право от 110 000, предмет на въззивното производство. Всеки от ищците е заплатил на представляващото го адвокатско дружество възнаграждение от 4476 лева с вкл. ДДС. При материален интерес от 110 000 лева и уважената част от 81 500 лева във въззивната инстанция, в полза на всеки от ищците се дължат разноски за заплатеното от всеки от тях адвокатско възнаграждение в размер на 3316,31 лева с вкл. ДДС. С оглед изложеното, обжалваното въззивно определение, с което се отхвърля молбата по чл.248, ал.1 ГПК, е неправилно. Въззивната инстанция незаконосъобразно не е взела предвид, че отговорността за разноските се определя съобразно изхода на спора за материалното право, като размерът на спорното право, предмет на разглеждане пред тази инстанция, се определя от жалбите и на двете насрещните страни, а на всяка страна се дължат разноски за въззивната инстанция, съобразно това, в каква част спорът, въведен като предмет пред тази инстанция посредством жалбите на насрещните страни, е разрешен в нейна полза. Доколкото в молбата по чл.248, ал.1 ГПК искането за присъждане на разноски е направено за сумите от по 2 258,78 лева по всеки от двата иска лева, която сума е по-малка от дължимия размер от по 3316,31 лева, то след отмяна на определението на апелативния съд в полза на всеки от ищците следва да се присъдят разноски за въззивната инстанция в размер на 2 258,78 лева. Възражението по чл.78, ал.5 ГПК на застрахователното дружество, направено своевременно във въззивното производство, не може да бъде взето предвид, тъй като при материалноправен спор от 110 000 лева и уважената част от 81 500 пред въззивния съд, дължимият минимален размер на адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. възлиза на 2763,59 лева съобразно уважената част, който е по-голям от претендираната по реда на чл.248 ГПК сума от 2258,78 лева от всеки от ищците. Водим от горното, Върховният касационен съд