Определение № 172 от 08.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4728/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. Г., чрез адв. С. против решение № 157/03.10.2022 г. по в.гр.д. № 199/2022 г. на Окръжен съд Видин, с което е потвърдено решение № 163/15.04.2022 г. на Районен съд Видин, постановено по гр.д. № 1940/20210 г. в частта, с която е изменен определения с решение № 419/26.06.2020 г. по гр.д. № 747/2020 г. на същия съд, режим на лични контакти на детето Г. К. Б., родено на 19.01.2017 г. с бащата К. С. Б., както следва: бащата има право да вижда и взима детето при себе си с преспиване всяка четна събота и неделя от месеца от 09.00 ч. в събота до 18.00 ч. в неделя, след което да го връща при майката, както и 20 дни през лятната ваканция, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, както и да вижда и взима детето с преспиване и през половината дни на Коледните празници всяка четна календарна година, както и през половината дни на Новогодишните празници, в т.ч. и Нова година всяка нечетна календарна година, както и половината дни от пролетната ваканция на детето, след което да го връща при майката при посочения по-горе часови период. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е извършил неправилна и необоснована преценка относно критерия „най-добър интерес на детето“ по смисъла на §1, т.5 от ДР на Закона за закрила на детето, при определяне на режима на лични отношения между детето и неговия баща и не е изложил собствени мотиви, а е потвърдил фактическите и правни констатации на първата инстанция. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се съдържат формулирани от касатора материалноправни или процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на делото, по които въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Ответникът К. С. Б., чрез пълномощника си адв. Г., е депозирал отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и становище за неоснователност на доводите, изложени в касационната жалба за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и на процесуалния закон. За да потвърди първоинстанционното решение, с което на основание чл.59, ал.9 СК вр. чл.127, ал.2 СК е изменен първоначално определения с решение от 26.06.2020 г. по гр.д. № 747/2020 г. на Районен съд Видин, режим на лични контакти между детето и родителя, неупражняващ родителските право в насока разширяването му, въззивният съд е приел, че от утвърждаване на постигнатото между молителите споразумение относно режима на лични контакти, е настъпило изменение на обстоятелствата по смисъла на чл.51, ал.4 и чл. 59, ал.9 СК – детето е пораснало, посещава детска градина и възприема взаимоотношенията на родителите и най-близкият социален кръг, като модел на семейство и поведение, поради което следва да общува с бащата по-продължително. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, вкл. и кредитирайки заключението на съдебно-психологическата експертиза по т.1 и т.2, съдът е приел, че присъствието на бащата в живота на детето Г. и пълноценното общуване помежду им е от съществено значение за правилното формиране на малолетното дете, като фактът, че родителите не живеят заедно, не би следвало да ограничава детето от възможността да контактува пълноценно с всеки един от тях. Съобразявайки обстоятелствата, че и двамата родители имат родителски капацитет за отглеждане на детето, живеят в едно населено място – в [населено място], а семействата и на двамата родители живеят в [населено място] и същевременно липсва данни, които да сочат, че с поведението си бащата застрашава здравето и интересите на детето и изразеното от него желание и необходимост да прекарва повече време с детето от първоначално определеното такова, съдът е приел, че разширяването на режима – с преспиване на детето при бащата при осъществяване на контактите им всяка четна събота и неделя, не накърнява нито интересите на детето, нито правото на родителя, упражняващ родителските права, да общува пълноценно с детето в останалите почивни дни през месеца. Настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по следните съображения: Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретния случай в изложението се преповтарят наведените в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение, като не се прави разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и общите основания за неправилност на решението – чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, ал.1 ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение в нито една от хипотезите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Противно на доводите на касатора, при постановяване на решението, въззивният съд е спазил нормите на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, като мотивите му съдържат отговор на всички съществени въпроси по спора, както и по възраженията, изложени във въззивната жалба. Въззивният съд не се е отклонил и от трайната и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която интересът на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето, какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му. При конкретната преценка, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за да се достигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, съдът е длъжен да съобрази в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др., като повечето от тези обстоятелства са посочени вече и изрично от законодателя в разпоредбата на чл.59, ал.4 СК, както и в § 1, т.5 от ДР на ЗЗакрД. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,