Решение № 457 от 9.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1591/2010 г.

Решение № 457 от 9.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1591/2010 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационни жалби на Н. А. Матов и И. А. Матов срещу решение № 160 от 1.07.2010 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 344 от 2005 г., с което е изменено решение № 59 от 5.04.2005 г. по гр. д. № 541 от 2004 г. на Смолянския районен съд, като по същество е отхвърлен предявеният от Н. А. Матов и И. А. Матов /конституирани като правоприемници на починалата в хода на процеса първоначална ищца З. И. Матова/ срещу Г. производствена кооперация "К. -СС"-с. С. иск с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността за признаване на собствеността и предаване на владението върху следния недвижими имот: производствена база-дърводелски цех, представляващ метална конструкция на бетонни фундаменти на един етаж, със застроена площ от 741 кв. м. и прилежащия й терен, съставляващ УПИ II от кв. 67 по плана на [населено място] лъка, [община], одобрен със заповед № 1498 от 1987 г. и заповед № 201 от 1996 г. с площ от 2 860 кв. м. при граници на УПИ: наследници на И. К., улица, река и Д. К.. В касационните жалби се твърди, че решението на Смолянския окръжен съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Пълномощниците на ответника ГПК "К. -СС"-с. С. оспорват жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: К. жалби са допустими: подадени са от легитимирани страни /ищци по делото/, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл. 108 от ЗС с обжалваем интерес над 1000 лв., което е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с определение на ВКС № 644 от 24.06.2011 г. по настоящото дело. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване /дали строеж по чл. 10б от ЗСПЗЗ е пречка за реституция на целия УПИ, в който е строежа, или само на тази част от него, която представлява прилежаща част към сградата/, настоящият състав на ВКС счита следното: Съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ не подлежат на връщане земеделски земи, върху които са осъществени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността. В § 1в, ал. 1 и ал. 2 от ДР на ППЗСПЗЗ са посочени строителните дейности и съоръженията, които са пречка за възстановяването на собствеността по чл. 10б от ЗСПЗЗ /наземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки, съоръжения, пътища, жп линии и др., канали, мостове, корекции на реки, язовири, диги, помпени станции, резервоари, пречиствателни станции, открити рудници, хвостохранилища, водоеми, открити паропроводи, нефтопроводи и други/. Когато земите, върху които са осъществени горепосочените мероприятия, се намират в границите на урбанизираните територии, съгласно чл. 11 от ППЗСПЗЗ общинската служба по земеделие постановява решение за възстановяване на собствеността върху онази част от тях, която не е заета от горепосочените строежи и съоръжения и не е прилежащ терен към тях съгласно действащите строителни правила и норми и хигиенните и противопожарни норми /чл. 11, ал. 4 от ППЗСПЗЗ/. За тази цел още преди постановяване на решението на ОСЗ, техническите органи в общината определят застроената и свободната част от имота, която подлежи на възстановяване. Следователно и в случаите на осъществени в границите на урбанизираните територии мероприятия по чл. 10б от ЗСПЗЗ, частта от земеделския имот, върху която не са изградени строежи и съоръжения по смисъла на § 1в, ал. 1 и 2 от ДР на ППЗСПЗЗ и която не представлява прилежащ терен към тези строежи и съоръжения, подлежи на реституция. С оглед на този отговор на поставения по делото въпрос неправилно е прието от въззивния съд, че целият процесен имот не подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ, без да е бил изследван и изяснен въпроса, дали целият УПИ II или само част от него представлява прилежаща част към изградената производствена база - дърводелски цех съгласно действащите строителни правила и хигиенните и противопожарни норми. Правилен е обаче крайният извод на съда, че целият процесен имот с площ от 2860 кв. м. в УПИ II - за производствена база в кв. 67 по плана на [населено място] лъка, обл. С., утвърден със заповед № 1498 от 1987 г. и заповед № 201 от 1996 г., не подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ поради следното: От акт за държавна собственост № 185А от 20.12.1999 г. и от заключението на вещото лице С. Т. /намиращо се на л. 59 и 60 от делото на първоинстанционния съд/ се установява, че производствената база - дърводелски цех и целия процесен терен от 2860 кв. м. са били предоставени за оперативно управление на [фирма], били са включени в счетоводния баланс на това дружество през м. 12.1999 г. и в капитала на дружеството с решение № 209 от 24.02.1999 г. на Смолянския окръжен съд /в този смисъл отбелязаното в т. 3, 9 и 11 и в забележката към А. от 20.12.1999 г./. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 от ГПК /например решение № 643 от 4.01.2011 г. по гр. д. № 1196 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 97 от 29.03.2011 г. по гр. д. № 431 от 2010 г. на ВКС, Второ г. о. и др./, която се споделя напълно и от настоящия състав на ВКС, липсата на включване на имота в баланса на държавната фирма не е основание да се приеме, че на тази фирма не е било предоставено право на оперативно управление върху имота. За доказване предоставянето на такова право на оперативно управление не е необходимо представянето на нарочен акт. При липсата на други доказателства, отбелязването в акта за държавна собственост, че имотът е предоставен за оперативно управление на определена държавна фирма или търговско дружество, е достатъчно за доказване на това обстоятелство. Поради това и в конкретния случай, въз основа на А. от 20.12.1999 г. следва да се приеме за безспорно установено, че не само дърводелския цех, но и целия процесен терен, са били предоставени за оперативно управление на Горско стопанство-с. Широка лъка, а към м. 12.1999 г. са били включени в капитала на [фирма], което е правоприемник на ГС-с. Широка лъка. Видно от намиращата се в приложеното нотариално дело заповед № РД-42-260 от 9.05.2000 г. на МЗГ, през 2000 г. е открита процедура за приватизация на 70 на сто от капитала на [фирма]-С.. Приватизацията е приключила на 27.06.2000 г., когато въз основа на заповед № РС-42-333 от 20.06.2000 г. е бил сключен приватизационен договор с купувача [фирма]. Към този момент ищците все още не са си били възстановили правото на собственост върху процесната земя /решението на Смолянския окръжен съд по гр. д. № 212 от 2003 г., постановено по жалбата с правно основание чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ, е влязло в сила на 25.11.2003 г., а последващото го решение на ОСЗГ-гр. С. е издадено на 19.02.2004 г./. Поради това и с оглед разпоредбата на § 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП (отм.) към момента на постановяване на решенията за възстановяване на собствеността върху земеделската земя ищците са имали право само на обезщетение по реда на З., но не и на реално връщане на собствеността върху тази бивша земеделска земя. С оглед на това, решението за възстановяване на собствеността върху процесния имот в полза на наследниците на И. и Шинка К. е незаконосъобразен административен акт, който не може да легитимира ищците като собственици на процесния имот. Ето защо, предявеният от тях иск с правно основание чл. 108 от ЗС правилно е бил отхвърлен от въззивния съд като неоснователен. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 от ГПК във връзка с чл. 78 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 3000 лв. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение