Определение № 14 от 13.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1669/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК по частната жалба на адвокат Ел.И. като процесуален представител на „ЕЙ и ЕС Марица Изток І Сървисиз“ ЕООД [населено място] срещу определението на Старозагорския окръжен съд от 25.02.2020г. по ч.гр.д. № 1545/2019г. Ответникът по частната жалба С. Г. П. от [населено място] не е подал отговор. ВКС намира, че частната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от нея. За да се произнесе, ВКС съобрази следното: С обжалваното определение СтЗОС е допълнил постановеното от него на 06.01.2020г. по гр.д. № 1545/2019г. решение в частта за разноските, като е осъдил С. П. да заплати на „Ей и ЕС Марица Изток І сървисиз“ ЕООД още 1455.23лв. разноски – заплатено възнаграждение на адвокат за въззивната инстанция. Съдът е взел предвид, че с решението са отхвърлени предявените срещу дружеството искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ, че ответникът е сключил договор за правна помощ, за което е заплатил възнаграждение в размер на 4693.99лв., и че с решението са му присъдени 560лв. Прието е, че съгласно чл.7 ал.1 т.1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение за защита по исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ, но само когато те са предявени самостоятелно, е в размер не по-малко от минималната работна заплата /МРЗ/. За други неоценяеми искове по трудов спор минималното възнаграждениеи е 200лв. /чл.7 т.3 от Наредбата/, а за трудови дела с определен материален интерес – възнаграждението е по чл.7 ал.2 от Наредбата. При предявени при условията на обективно съединяване на исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ минималното възнаграждение е в размер на общо една МРЗ. Направен е извод за неоснователност на твърдението на дружеството, че и за претенцията за възстановяване на работа се следва възнаграждение в размер на една МРЗ. Като основателна е оценена претенцията за присъждане на разноски по иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ, минималния размер на които с оглед възражението на ищеца за прекомерност е 1511.23лв., съответстващ на действителната фактическа и правна сложност на делото. В частната жалба /която не е по чл.274 ал.3 ГПК, както жалбоподателят я е квалифицирал, тъй като е срещу постановено за първи път от въззивния съд определение/ са изложени съображения за несъобразяване с разпоредбите на чл.2 ал.5, чл.7 ал.1 т.1 от Наредба № 1/2004г. и на чл.78 ал.5 ГПК. Иска се отмяна на определението в отхвърлителната му част за разликата не по-малко до общо с ДДС 2718лв. Частната жалба е неоснователна. Атакуваното определение въззивният съд е постановил в съответствие с разпоредбата на чл.7 ал.1 т.1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията преди изменението й /бр.45/2020г., в сила от 15.05.2020г./, според която по дела за отмяна на уволнение или за възстановяване на работа адвокатското възнаграждение е не по-малко от минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ, но само когато тези искове са предявени самостоятелно. Тази разпоредба, отнасяща се само до дела по искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ, има специален характер спрямо разпоредбата на чл.2 ал.5 от Наредбата, предвиждаща адвокатските възнаграждения да се определят съобразно вида и броя на предявените искове за всеки от тях поотделно. С оглед на това и тъй като в случая предмет на делото са обективно съединените искове за отмяна на уволнението и за възстановяване на работа на ищеца, приложима е специалната разпоредба. Настоящият състав не възприема даденото от състав на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 2650/2017г. разрешение в тази насока, че адвокатското възнаграждение подлежи на разделяне на четири части за разгледаните четири претенции по чл.74 ал.1, чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ. А разрешенията на състави на ВКС с решенията им по гр.д. № 4666/2016 ІІІ ГО и гр.д. № 3320/2018 ІV ГО са неотносими в случая, тъй като предмет на тези дела не са били трудови спорове. Неоснователни са и оплакванията по приложението на чл.78 ал.5 ГПК. Минималният размер на дължимото се на жалбоподателя възнаграждение за адвокат за въззивната инстанция, изчислен съобразно чл.7 ал.1 т.1 и ал.2 т.4 от посочената Наредба, е 1777.20лв. с ДДС /560лв. /МРЗ в страната за 2019г./ по исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ + 921лв. по иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ + 296.20лв. ДДС/, присъдени са след редуциране поради прекомерност 2015.23лв. с ДДС, т.е. 238лв. над минималния размер, а са заплатени от жалбоподателя на адвокатското дружество 4693.99лв с ДДС, /л.170 от преписката по въззивното дело/, т.е. повече от два пъти и половина над минималния предвиден размер, което не е несъществено различие, както се твърди в частната жалба. ВКС намира, че законосъобразно въззивният съд е приел наличието на предвидените в чл.78 ал.5 ГПК предпоставки за присъждане на по-нисък размер адвокатско възнаграждение, тъй като делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност и предвид извършената пред въззивния съд от процесуалния представител на дружеството дейност - изготвил е и е представил отговор на въззивната жалба на ищеца, изпълнил е указаното му от съда задължение да представи копие от личното трудово досие на П., участвал е в единственото проведено от въззивния съд открито съдебно заседание, в което освен личното досие други доказателства не са събирани и искания за такива не са заявени от страните, представил е и писмена защита. Несъстоятелни са оплакванията, основани на съображения за добросъвестност на страната, доказала основателността на възраженията си, и за недобросъвестност на страната, чийто претенции са отхвърлени като неоснователни. Жалбоподателят не е твърдял и не е установил по делото ищецът да е знаел за несъществуването на претендираните по делото материални права и въпреки това да е предявил исковете, което би обосновало извод за злоупотреба с правото на иск, респективно - за недобросъвестност. Неоснователността на предявените искове сама по себе си не означава недобросъвестност. Трайна е и практиката на съдилищата, че отговорността за разноските е обективна, невиновна и че не е отговорност за вреди. Несъстоятелно е и оплакването, че правомощието на съда по чл.78 ал.5 ГПК представлява по същество намеса в договорните отношения между адвоката и клиента му. Това е правомощие на съда да определи справедливия размер разноски, съобразявайки предвидените в посочената разпоредба обстоятелства и рамки, с което не се засягат уговорките относно размера на адвокатското възнаграждение в договора за правна защита и съдействие. По изложените съображения атакуваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,