Решение № 13 от 7.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1451/2009 г.

Решение № 13 от 7.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1451/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Светла Цачева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 1693 от 13.12.2009 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 111 от 16.05.2009 г. по гр. д. № 183/2009 г. на В. апелативен съд, с което са уважени субективно съединени искове, квалифицирани с правно основание чл. 50 ЗЗД, предявени от Н. И. С. и Г. Й. С., действащ чрез законния си представител Н. И. С., двамата от [населено място], П. област против [фирма], [населено място], осъдено да заплати на Н. И. С. сумата 20000 лева и 30000 лева на Г. Й. С., съставляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Й. Г. С., настъпила на 16.08.2001 г. в резултат на трудова злополука. Касационно обжалване е допуснато основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради наличие на противоречива практика по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос по приложението на чл. 200 КТ и в частност относно възможността на пострадалия работник да претендира обезщетение за вреди от вещи, собственост на работодателя, по реда на чл. 50 ЗЗД. В обжалваното въззивно решение на В. апелативен съд е прието, че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ не изключва възможността да се претендира обезщетение по чл. 50 ЗЗД за вреди, настъпили от вещ, собственост на предприятието и в този случай се прилага общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. В противоречие с това становище, в решение № 1401 от 15.12.1992 г. по гр. д. № 1228/1992 г. на Четвърто гражданско отделение на Върховния съд е прието, че след влизане в сила на Кодекса на труда от 1.01.1987 г., имуществената отговорност на предприятието работодател за увреждане на работник, причинено от вещ, се реализира по реда на чл. 200 КТ, съответно - приложими са давностните срокове по КТ. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира за правилно второто становище. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г., ОСГК, уредената в чл. 200 КТ имуществена отговорност на работодателя при смърт или увреждане здравето на работник, изключва отговорността по ЗЗД. Различието в нормативното уреждане на тази отговорност по ЗЗД и по КТ не само изисква точното определяне на тяхното приложно поле, но изключва провеждането им в зависимост от волята на пострадалия. Съгласно разпоредбата на чл. 212 от Кодекса на труда за неуредените въпроси по имуществената отговорност на предприятието за причиняване на смърт или увреждане здравето на работник се прилага гражданският закон. По аргумент за противното, за уредените въпроси в чл. 200 - 202 КТ не се прилага Законът за задълженията и договорите, поради което пострадалият работник при условията на чл. 200 от Кодекса на труда не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД. Това разрешение е изцяло приложимо и по отношение на претенцията за обезщетение при смърт или увреждане здравето на работник вследствие на трудова злополука, настъпила поради вътрешни свойства на вещ, собственост на работодателя. Отговорността за обезвреда на щетите се реализира по реда на чл. 200 КТ, съответно - приложими са давностните срокове по чл. 358 КТ. В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че ищците Н. И. С. и Г. Й. С. са преживяла съпруга и син на починалия Й. Г. С., загинал на 16.05.2001 г. в местоработата си в резултат на удар от електрически ток и получени електротравма, хипертония на сърцето и поликистоза на бъбреците. Смъртта на лицето е настъпила при едновременен контакт на тялото посредством пръстите на ръцете с неизправен хладилник "М.", собственост на ответното дружество работодател, който пострадалия се е опитвал да монтира във фургон на дружеството. Прието е, че смъртта е настъпила в резултат на трудова злополука, настъпила поради неизправна вещ, собственост на ответното дружество, което отговаря за щетите на основание чл. 50 ЗЗД; че отговорността на работодателя по чл. 200 КТ не изключва деликтната му отговорност за вреди по чл. 50 ЗЗД, на което основание ответникът е осъден да обезвъзмезди претърпените от ищците неимуществени страдания. В касационна жалба против решението на В. апелативен съд, постъпила от [фирма], [населено място] се поддържа, че съдът е приложил неправилно чл. 50 ЗЗД по отношение на правоотношение, уредено в чл. 200 КТ, както и че неправилно е приложен чл. 110 ЗЗД спрямо иск по трудов спор, давностният срок за който се урежда в чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Ответниците по касационната жалба Н. И. С. и Г. Й. С., действащ чрез законния си представител Н. И. С. не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания са основателни. Предвид изложените мотиви по приложението на чл. 200 КТ, изводите на въззивния съд относно приложимостта на чл. 50 ЗЗД са неправилни. Наследодателят на ищците е починал в резултат на трудова злополука на 16.08.2001 г., при действието на Кодекса на труда от 1986 г., поради което отговорността на работодателя се реализира по реда на чл. 200 КТ. Приложим е давностният срок, уреден в чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, изтекъл на 16.08.2004 г. - правото, предмет на иска е изискуемо от 16.08.2001 г. (чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ), от който момент е започнал да тече тригодишният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Исковата молба е предявена на 27.07.2008 г., след изтичане на законоустановения давностен срок, поради което въведеното от ответника правопогасяващо възражение за изтекла давност е основателно. Обстоятелството, че ищците са предявили граждански иск за неимуществени вреди в наказателния процес спрямо физическо лице, служител на работодателя, отхвърлен поради влязла в сила оправдателна присъда по нохд № 138/2004 г. на П. окръжен съд е без отношение спрямо изтеклата погасителна давност по отношение на работодателя. Предвид изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, обжалваното въззивно решение, постановено в нарушение на материалния закон следва да бъде отменено и постановено ново решение по съществото на гражданския спор, с което предявените искове с правно основание чл. 200 КТ се отхвърлят като неоснователни. Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение