Решение № 203 от 27.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 178/2011 г.

Решение № 203 от 27.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 178/2011 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 1590 от 17.11.2010 г. по гр. д. № 2638/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставено в сила решение от 30.09.2008 г. по гр. д. № 563/2008 г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на иска по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) предявен от Държавна агенция по горите - С. и Държавно лесничейство - П. /сега Държавно горско стопанство-П./ за установяване по отношение на О. "Р." [населено място], че гори с обща площ 5390 дка в землището на [населено място], обл. Пловдивска, подробно описани в решението, са държавна собственост. С определение № 268 от 11.03.2011 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС по правния въпрос дали горите, посочени в емлячния регистър, са представлявали "б." - гори, дадени на общината за вечно ползване или са гори, частна собственост на общината. Жалбоподателят Държавно горско стопанство - [населено място] намира решението за неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че общината е дължала поземлен данък само за имотите, които не са нейна собственост, но тя е имала право да ги ползва. Собствените на общината имоти са били освободени от данък. Поради това в случая включването на горите в емлячния регистър доказва статута им именно на балталъци - държавни гори, предоставени на общината за ползване. Направените от съда изводи за противното не съответстват на разпоредбите на тогава действащите нормативни актове. По тези съображения се иска отмяна на решението и постановяване на друга за уважаване на претенцията. Ответникът О. "Р." П. не е представил писмен отговор на жалбата. Н. другар на касатора Изпълнителна агенция по горите намира жалбата за основателна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е по предявен положителен установителен иск за установяване правото на собственост на държавата върху гори в землището на [населено място], общ П. с обща площ 5390 дка, за които О. "Р. "-П. се е снабдила с решение на Пловдивски районен съд по чл. 13, ал. 6 З. за признаване правото на възстановяване на собствеността. Като доказателство за собствеността на общината е представено удостоверение от кмета на [населено място] за вписване на процесните гори в емлячния регистър от 1949 г. на Б. селски общински съвет. В. решение е постановено в производство по чл. 294 ГПК. За да отхвърли иска съдът е приел, че ищецът не е доказал твърдението си, че горите съставляват "балталъци" - форма на държавна собственост съгласно Закона за горите от 1904 г. и Закона за горите от 1925 г. Според съда това твърдение следва да се докаже с протоколи на лесничеи съгласно чл. 3 от ЗГ /1904 г./ или с постановления по чл. 20 ЗГ /1925 г./, които документи подлежат на обнародване или с други някакви документи, които да установяват тези факти. Изтъкнати са съображения, че единствено вписването на горите в емлячния регистър не може да е аргумент за тезата, че са балталъци. По основанието за допускане на касационно обжалване. Същото е допуснато поради констатирано противоречие на решението със задължителната практика на ВКС в Решение № 61 от 12.03.2010 г. по гр. д. № 761/2009 г. на II г. о. и Решение № 959 от 13.01.2010 г. по гр. д. № 3319/2008 г. на I г. о. и двете постановени в производство по чл. 290 ГПК. В тях, след извършен подробен исторически анализ на правния режим на т. нар. "балталъци", се приема, че декларираните от общините в емлячния регистър гори представляват "балталъци", тъй като в противен случай не биха били вписани в този регистър предвид това, че действащата правна уредба е предвиждала облагане с данък само на горите, дадени на общините за вечно ползване /б./, но не и на собствените на общините имоти. С оглед на това на възстановяване по З. подлежи само правото на собственост върху частните общински гори, но не и правото на ползване на "б. ". В същия смисъл е и Решение № 354 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 152/2009 г. на ВКС, II г. о. Настоящият състав споделя така създадената практика. По основателността на касационната жалба предвид наведените касационни основания и разрешението на правния въпрос, посочен по-горе. На първо място, не следва да бъдат взети предвид доводите на ответника по жалбата, развити в молбата-становище от 07.06.2011 г., за недопустимост на иска поради това, че спорът за собствеността върху горите е разрешен в административното производство по чл. 13, ал. 6 З. и държавата е обвързана от постановеното решение. Този въпрос е разгледан в касационното производство по гр. д. № 602/2009 г. на ВКС, I г. о., образувано по жалба срещу решение на Пловдивски окръжен съд, с което е било обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по иска. В отменителното си решение № 326 от 24.09.2010 г., постановено по посоченото дело по реда на чл. 290 ГПК, касационният съд е приел, че в производството по чл. 13, ал. 6 З. общинските служби по земеделие участват като орган, издал обжалвания административен акт, а не защитават интересите на държавата. Затова държавните горски стопанства като самостоятелни юридически лица със статут на държавни предприятия не са обвързани от постановеното от общинската служба по земеделие позитивно решение и имат право да защитават правата си по исков ред. Според чл. 294, ал. 1, пр. 2 ГПК указанията в отменителното касационно решение са задължителни за въззивния съд и следователно Пловдивски окръжен съд не е имал право да се произнася отново по допустимостта на иска. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 295, ал. 1, пр. 1 ГПК, която ограничава обжалването на новото въззивно решение само поради нарушения, допуснати при повторното разглеждане, то въпросът за допустимостта не стои и пред настоящата инстанция. Обжалваното решение се явява неправилно поради допуснати от съда процесуални нарушения при преценката и обсъждането на доказателствата. След като по делото са налице доказателства, че спорните гори записани в емлячния регистър по партидата на общината, това означава, че за тях е дължим поземлен данък. А според Наредбата-закон за поземления данък от поземлен данък са се освобождавали собствените на общината имоти /придобити от общината чрез съответен правен способ/, но не и т. нар. "б. ", които се определят като гори, предадени на общините от държавата за вечно ползване. Следователно отразените в емлячния регистър данни не сочат на притежание на горите от общината, което означава, че реституционният орган /в конкретния случай съдът, действал по жалба срещу решение на Поземлената комисия/ не е имал основание да постанови решение за възстановяване на собствеността върху тях. В настоящето производство, в резултат на извършвания косвен съдебен контрол за законосъобразност на процедурата по реституция се установява, че се касае до "балталъци", вещното право на ползване, върху които не подлежи на възстановяване съгласно § 5 ПЗР З. и § 6 ДР П. С оглед горното претенцията на ищците е основателна и предявеният установителен иск подлежи на уважаване. Обжалваното решение следва да бъде отменено и постановен нов съдебен акт по същество на спора в съответствие с горните изводи. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на II г. о.