Определение № 161 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 100/2020 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба от С. С. А. срещу определение № 24857 от 24.10.19г.по в.гр.д.№ 9096/18г.на Софийски градски съд,с което е допълнено решението от 1.03.19г.по същото дело в частта за разноските, като са осъдени Къна Д. Димитрова,С. С. А.,Е. И. Б. и Л. П. Бояджиева да заплатят на В. Д. А. направените разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 403 лв. Жалбоподателката излага оплаквания за недопустимост и неправилност на определението и моли да бъде намален размера на присъденото адвокатско възнаграждение от 403 лв на 350 лв. Ответникът по частната жалба В. А. счита,че е неоснователна. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като прецени данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу съдебен акт от категорията на чл.274 ал.1 т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Неоснователен е доводът на жалбоподателката за недопустимост на обжалваното определение поради липса на надлежно сезиране с искане по чл.248 ал.1 ГПК.На 10.04.19г., в срока по чл.248 ал.1 ГПК, ищецът В. А. е подал молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските, която неправилно е формулирал като“касационна жалба“ и е адресирал до Върховния касационен съд.Същата е изпратена от ВКС по компетентност на Софийския градски съд, който се е произнесъл съобразно правомощията си с обжалваното определение. Предмет на въззивното производство по делото е първоинстанционното решение на Софийски градски съд,който е уважил предявения от В. А. иск по чл.45 ЗЗД за сумата от 3000 лв обезщетение за неимуществени вреди.В уважената част е подадена жалба от ответниците Къна Д. Димитрова,С. С. А.,Е. И. Б. и Л. П. Бояджиева, а ищецът е обжалвал първоинстанционното решение в отхвърлителната част за разликата над 3000 лв до 5200 лв.Следователно материалният интерес за защита на ищеца е 5200 лв.В договора за правна защита и съдействие,сключен между ищеца и адв.Г. К. е уговорено възнаграждение в размер на 700 лв по гр.д.№ 9096/18г.на СГС,което означава, че обхваща защита и по двете въззивни жалби, които са с материален интерес общо 5200 лв.След като въззивният съд е потвърдил обжалвания акт по уважения и отхвърлен иск, разноски се дължат съобразно този изход на спора.За ищеца, при потвърдена част от 3000 лв, адвокатското възнаграждение възлиза на 403 лв. Съгласно чл.78 ал.5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част,но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗА.В случая минималния размер на адвокатското възнаграждение,определено съгласно чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно обжалваемия интерес, възлиза на 440 лв.Присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 403 лв е под минималния размер. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.