Решение № 192 от 14.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 284/2011 г.

Решение № 192 от 14.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 284/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на О. П. Р. от [населено място] против въззивното решение на Габровския окръжен съд № 216/07.12.2010 г., по в. гр. д. № 323/2010 г., с което на осн. чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, във вр. с чл. 269 ГПК е обезсилено решение № 411/04.08.2010 г., по гр. д. № 2058/2009 г. на Габровския районен съд и е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения пряк иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, поради наличие на уважена искова претенция по чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу прекия причинител на деликта. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила и на материалния закон, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция. Основно касаторът изразява несъгласие с постановките на т. 11 на ППВС № 7/77 г., на които въззивният съд се е позовал при изграждане на решаващия си правен извод за недопустимост на предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, когато е налице уважен срещу прекия причинител на вредата иск по чл. 45 ЗЗД, като счита, че с отмяната на чл. 323 - 356 ЗЗД и отпадане монопола на застрахователя Д. е загубила действието си и задължителната съдебна практика на ВКС, създадена по приложението на отменените разпоредби. Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, според изложеното в обстоятелствената част на касационната жалба, е създадената с Наредба № 24/08.03.2006 г. за задължително застраховане по чл. 249, ал. 1 и ал. 2 КЗ и методиката за уреждане претенциите за обезщетение на вреди от МПС, правна възможност и в хипотезата на присъдено на увреденото лице обезщетение по чл. 45, ал. 1 ЗЗД плащането на дължимите суми да се реализира направо от застрахователя на гражданската отговорност на делинквента. Ответната по касационната жалба страна ЗД [фирма] не е заявила становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и в проведеното съдебно заседание по делото. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: I. По поставения правен въпрос: С определение № 509 от 04.07.2012 г., състав на II-ро т. о. на ВКС е допуснал касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по определения за значим въпрос на процесуалното право, свързан с допустимостта на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, предявен от увредения от ПТП срещу застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" на делинквента, при уважен срещу последния иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като е приел, че разрешението на въззивния съд по същия е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 на ТР № 2/06.06.2012 г., по т. д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, според която при уважен иск срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД, прекият иск на увреденото лице по чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.), съответно по чл. 226, ал. 1 КЗ, срещу застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност", е допустим. II. По основателността на касационната жалба. С оглед задължителния характер на ТР № 2/06.06.2012 г. на ОСТК на ВКС и несъвпадението в крайния правен резултат в обжалвания съдебен акт по отношение на разрешения идентичен процесуалноправен въпрос, обуславя правен извод, че разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното въззивно решение Габровският окръжен съд е приел, че увреденото от деликт лице, на което е присъдено обезщетение по реда на чл. 45, ал. 1 ЗЗД за причинените му от ПТП вреди, няма право на обезщетение за същите тези вреди и от застрахователя на гражданската отговорност на делинквента по застраховка "Гражданска отговорност", тъй като то разполага с алтернативно, а не паралелно предоставени му от закона възможности да бъде удовлетворено от прекия причинител на увреждането - виновният за настъпилото ПТП водач на моторно- превозно средство, по реда на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, или от застрахователя на гражданската отговорност на същия чрез пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ. Следователно обстоятелството, че законодателят не е предвидил солидарна отговорност между застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" и прекия причинител на вредата и съгласно задължителната съдебна практика на ВКС исковете срещу тях могат да бъдат съединени, само при условията на субективно пасивно, но евентуално съединяване, според съжденията на въззивната инстанция, изложени в съобразителната част на обжалваното решение, обуславя правен извод, че доколкото пострадалата от ПТП на 25.10.2008 г. в землището на [населено място], [община] ищца е упражнила правото си на обезвреда, предявявайки деликтен иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД в образуваното наказателно производство срещу делинквента и тази и гражданска искова претенция е била уважена, то прекият иск по чл. 226, ал. 1 КЗ е недопустим и не подлежи на разглеждане. Решението на въззивната инстанция е неправилно. Независимо, че деликтното право и прякото право принадлежат на едно лице и възникват едновременно с общи елементи във фактическия състав, който ги поражда, от различните им основания следва, че при отсъствието на изрична законова разпоредба, уреждаща поредността или връзката помежду им в съотношение на кумулативност, евентуалност или солидарност, те съществуват успоредно, като конкуриращи се, а не взаимно изключващи се, както неправилно е приел въззивният съд, като се погасяват в един и същи момент с удовлетворяване на пострадалия в пълен обем. Следователно гореизложеното разбиране и постановките в т. 1 на ТР № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, в които същото е в пълно съгласие, позволяват да се приеме, че предявеният от О. Р. пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за заплащане от ответното АД - застраховател на гражданската отговорност на виновния за процесното ПТП водач на лек автомобилна обезщетение в размер на 20 000 лв., за причинените и в резултат от същото неимуществени вреди не е недопустим, независимо, че в наказателния процес по НОХД № 264/2009 г. на ГРС е уважен в деликтния и иск срещу прекия причинител на увреждането. Поради това обжалваното въззивно решение, с което е обезсилен първоинстанционния съдебен акт и е прекратено производството по делото, като постановено при наличие на посоченото в касационната жалба касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК следва да бъде отменено. Делото следва да бъде върнато на ГОС за ново разглеждане от друг състав, който да се произнесе по основателността на въведените с въззивната жалба на Р. оплаквания. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по отговорността за деловодните разноски, направени в производството пред ВКС, своевременно поискани от касатора. Водим от изложените съображения и на осн. чл. 293, ал. 3 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС