Решение № 2078 от 23.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9673/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София град, чрез пълномощника ст. юрисконсулт Е. Илиев, срещу решение № 20291/12.06.2025 г. по адм. дело № 3176/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отменено негово решение Решение № 2153-21-57 от 28.02.2025 г., като преписката е изпратена на административния орган за решаване на въпроса по същество по подадено заявление от М. М. А. от гр. София при спазване на дадените от съда указания. В касационната жалба са изложени оплаквания за постановяване на решението при неправилно приложение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа се липса на нормативно установените материалноправни предпоставки за придобиване право на пенсия по реда на чл. 69б, ал. 1 КСО от ответника М. М. А., както и за неприложимост на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), поради ненавършване на изискуемата за 2024 г. възраст от 54 години и 2 месеца, съгласно чл. 69, ал.2 и ал.9 КСО. Изтъква се, че формалното съответствие на изискванията на чл. 69б, ал. 1 КСО не е основание за отпускане на пенсия предвид водещия характер на действително заеманата от ответника длъжност и извършваната дейност, непопадаща в обхвата на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП, отм.) и на Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП). Направено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество. Претендира се присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на търсените разноски за адвокатско възнаграждение на другата страна. Ответникът М. М. А. от гр. София чрез пълномощника си по делото адвокат адв. Е. Балабанова в представен писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно, поради което иска оставянето му в сила и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационното оспорване. Предлага обжалваното съдебно решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което жалбата на А. да се отхвърли като неоснователна. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд София град е решение № 2153-21-57 от 28.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ - София град, с което е отхвърлена жалба с вх. № 1012-215/24.02.2025 г. на М. М. А. срещу разпореждане [номер]/10/04.02.2025г. на длъжностно лице по пенсионното осигуряване. с което й е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ) на основание чл.69, ал.1 и чл. 69б, ал. 1 КСО във връзка с чл. 18, ал. 4 Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). От фактическа страна съдът приема, че със заявление вх. № 2113-21-9223/05.12.2024 г. М. М. А. е поискала да ѝ бъде отпусната ЛПОСВ. С разпореждане [номер]/10/04.02.2025 г на длъжностно лице по пенсионно осигуряване е отказано отпускането с мотив, че лицата, изпълняващи длъжности или извършващи дейности по посочените в чл.69 КСО закони, могат да се пенсионират по реда на чл.69б, ал.1 и ал.2 КСО, когато не им достига единствено изискуемият осигурителен стаж по чл.69 КСО, т.е. трябва да са навършили изискуемата възраст по чл.69 КСО. Прието е, че А. няма право на ЛПОСВ по реда на чл.69, ал.2 КСО, тъй като няма навършени 54 години и 02 месеца за календарната 2024г., както и за нея е неприложима разпоредбата на чл.69б, ал.1 КСО. М. А. е депозирала жалба срещу разпореждането с доводи, че към 05.12.2024г е покрила всички условия за възникване правото й на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69б, ал.1 КСО. С решение № 2153-21-57 от 28.02.2025 г.на Директора на ТП на НОИ София-град жалбата й отхвърлена като са възприети напълно съображенията на длъжностното лице по пенсионно осигуряване. Първоинстанционният съд приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при неправилно приложение на материалния закон. Счита, че М. А. отговаря на законовото изискване за възраст по чл. 69б, ал. 1 от КСО, тъй като нейната надхвърля законовото изискване за 2024 г., изпълнява изискванията за осигурителен стаж - има продължителност от 10 години работа при условията на първа категория като държавен служител на МВР и сбор от осигурителен стаж и възраст над 94 точки. Изложени са мотиви, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС, която е обосновала оспорения отказ, противоречи на чл. 69б, ал. 1, т. 1 от КСО и на основание чл. 5, ал. 1 от АПК следва да се приложат нормите на КСО като нормативен акт от по-висока степен. Според съда цитираната норма от НПОС не е пречка за приложението на чл. 69б, ал. 1, т. 1 от КСО при наличие на навършена възраст и осигурителен стаж, поради което така постановеният отказ на пенсионния орган се явява издаден при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и в несъответствие с целта на закона. Решението е валидно и допустимо, но постановено в несъответствие с приложимите законови разпоредби. Съгласно чл. 69, ал. 1 КСО, военнослужещите придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като военнослужещи по ЗОВСРБ, като резервисти на активна служба и/или като резервисти на срочна служба в доброволния резерв по Закона за резерва на въоръжените сили на Република България. Разпоредбата на ал. 2 на чл. 69 КСО също регламентира хипотеза за ранно пенсиониране на включените в нея категории лица, включително държавни служители по Закона за Министерството на вътрешните работи, при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по този закон. Нормата на чл.69, ал.9 КСО предвижда, че от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 КСО. Изискуемата възраст за 2024 г. е 54 години и 2 месеца и за двата пола. От друга страна, чл.69б, ал.1 от КСО дефинира, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при навършване на определена възраст, която по силата на чл.69б, ал.1, т.2 от КСО за 2024г за жените е 50г и 8 месеца. Разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС определя, че лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО, поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО. От анализа на нормата на чл. 69 КСО следва извод, че тя въвежда изключение за определена категория осигурени лица относно правото им на пенсия за осигурителен стаж и възраст спрямо общото правило на чл. 68, ал. 1 и 2 КСО, като разликата в пенсионните възрасти по чл. 69 и чл. 69б, ал. 1 КСО за 2024 г. е 3 години и 6 месеца. От своя страна изискванията за придобиване право на пенсия при условията на чл. 69б КСО са различни, като законодателят задължително изисква реалното и действително полагане на осигурителния стаж при условията на първа категория труд. При изследване на съдържанието на специалните закони, посочени в чл. 69 КСО е видно, че положеният труд се зачита като първа категория, т.е. той се приравнява на такъв по силата на закона. Аналогично следва да е и тълкуването на разпоредбата на чл. 17. ал. 2 НПОС, в която е посочено, че осигурителният стаж по чл. 69 КСО се зачита като такъв от първа категория труд. Цитираната разпоредба не квалифицира стажа/труда в условията на първа категория, което се прави с други актове, а приравнява съответния осигурителен стаж, при определени законови условия и предпоставки на такъв от първа категория, и то само във връзка с преценка на правото на пенсия. Изложеното означава, че разпоредбите на чл.69, ал.2 и чл.69б, ал.1 от КСО съдържат различни материалноправни предпоставки, обуславящи упражняването на правото на пенсия за ОСВ по отношение на лицата. Тези от тях, изпълняващи длъжности или извършващи дейности по посочените в чл. 69 КСО специални закони, могат да се възползват от чл. 18, ал. 4 НПОС и да им бъде отпусната пенсия по чл. 69б, ал. 1 или 2 от КСО, но само когато не им достига изискуемият осигурителен стаж, като за целта трябва да са навършили необходимата възраст по чл. 69 КСО. По делото е безспорно установено, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на пенсия (05.12.2024 г.) М. А. има навършени [възраст], както и че към този момент има общ осигурителен стаж от 47 год. 02 мес. 25 дни, включващ осигурителен стаж от 28 год. 02 месеца и 16 дни, положен като държавен служител в МВР. Съгласно чл.183 от ЗМВР (изм., бр. 81 от 2016 г., в сила от 14.10.2016 г), само трудът на държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 и ал.3 ЗМВР при пенсиониране се зачита като първа категория, като той се приравнява на такъв по силата на закона, но без реално да е отработен при такива условия. Трудът от първа категория, съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО, се определя с акт на Министерския съвет, а именно с ПКТП-отм., действал до 31.12.1999 г. и НКТП (в сила от 01.01.2000 г.). Нормата на чл. 1 от НКПТ посочва изчерпателно на кои лица и при какви условия на труд стажът следва да се зачете от първа категория труд. Това са лица, полагащи труд под земята, във въздуха, в атомна електроцентрала, в металургията, екипажи на кораби, специализирани в превози на химически вещества, нефтопродукти и въглища; работещи в машинното отделение на плавателни съдове от морския флот. Сред тях не са включени държавните служители по ЗМВР. Следователно ответницата попада в обхвата на чл. 69, ал. 1 КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 КСО, касаещ лицата, придобили осигурителния стаж при реалното и действително полагане на труд при условията на първа категория такъв. Затова само формално съответствие на изискванията на чл. 69б, ал. 1 КСО за възраст и осигурителен стаж не е основание за отпускане на пенсия по този ред, с оглед на обстоятелството, че водещ е характерът на действително заеманата от длъжност и извършваната дейност от лицето, която в случая не попада в обхвата на ПТКП (отм.) и НКТП. След като М. А. няма навършена изискуемата възраст по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 КСО за 2024 г. - 54 год. и 2 месеца, то тя не придобива право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по този ред. При липса на недостигащ осигурителен стаж като държавен служител по ЗМВР за нея е неприложимо и изключението, предвидено в разпоредбата на чл.18, ал. 4 НПОС, за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69б от КСО. Тази норма е обвързана с изискванията за пенсиониране по чл.69 КСО и е облагоприятстваща за лицата от специалните ведомства, като се отчита специфичният характер на труда, но поради определени обстоятелства трудовият стаж на тези длъжности не е достатъчен за придобиване на право на пенсия по чл.69 КСО. При сравнението на последователните редакции на чл.69 и чл.69б КСО е видно, че нормата на чл. 18, ал. 4 НПОС е обусловена от измененията им и всъщност по никакъв начин не противоречи на КСО като нормативен акт от по-висока степен. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и правният му извод за незаконосъобразност на процесния административен акт е необоснован, макар съобразен със съдебна практика на ВАС, шесто отделение, която обаче понастоящем не се споделя. Поради наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК неправилното съдебно решение следва да се отмени. Доколкото делото е изяснено от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба от М. А. против първонинстанционното решение следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид изхода на спора в тежест на ответницата следва да бъдат поставени претендираните от касатора разноски за държавна такса в касационното производство в размер на 200 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 180лв - 100 лв за първата инстанция по действалата към момента на осъществяване на защитата редакция на чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ и 80 лв за касационната инстанция на основание чл.25а, ал.3 от същата Наредба в действащата редакция с оглед осъществената юрисконсултска защита, изразила се само в изготвяне на касационната жалба, без явяване в съдебно заседание. Общата сума от 380лв след превалутиране на основание § 5, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за въвеждане на еврото в Република България във връзка с чл.12 и чл.13 от същия закон възлиза на 194.29 евро Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр.1, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,