Определение № 6510 от 15.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5161/2026 г.

Образувано е по частна жалба, подадена от Н. Н. А., [ЕГН], изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – [населено място], чрез адв. П. Мишева, АК – Пазарджик, против Определение № 2088/ 29.04.2026 г., постановено по адм. дело № 1191/ 2025 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което е отменено определението, с което е даден ход по същество на делото, върната е подадената от него искова молба против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000.00 лв. (хиляда лева) и производството по делото е прекратено. С частната жалба се настоява, че обжалваното определение е неправилно, поради което се иска неговата отмяна. Ответната страна – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ в писмен отговор, чрез ст. юрисконсулт Р. Русчев, оспорва частната жалба и излага подробни доводи за нейната неоснователност. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на частния жалбоподател за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000.00 лв. В исковата молба е изложено, че със Заповед № Л-1253 от 17.11.2023 г. на Началника на Затвора – [населено място] на основание чл. 101, т. 1, във връзка с чл. 102, във връзка с чл. 105, ал. 1 от ЗИНЗС, на Н. А. е наложено дисциплинарно наказание „писмено предупреждение“ за това, че на 09.11.2023 г., осъденият на „доживотен затвор“ е нарушил установения ред, като е държал у себе си вещи, на които не може да докаже произхода - 1 бр. химикал и 1 бр. фонокарта – счупена, открити от постовия надзирател при прибиране на осъдения от дело. Съставен е бил протокол и вещите били иззети. Счетено е, че с действията си лишеният от свобода е нарушил разпоредбите на чл. 96, т. 3; чл. 100, ал. 1, ал. 2, т. 1 и т. 5 от ЗИНЗС. Срещу тази заповед от Н. Н. е била подадена жалба с вх. № 1069 от 11.12.2023 г. до Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерството на правосъдието. Със Заповед № Л-5339/1 от 18.12.2023 г. Главният директор е оставил без разглеждане жалбата му, като е приел, че А. е бил запознат със заповедта за наложеното му дисциплинарно наказание на 20.11.2023 г., от която дата е започнал да тече срокът за обжалването ѝ, а върху жалбата саморъчно от А. е била посочена дата на подаването - 04.12.2023 г., т.е. след изтичане на предвидения и указан в заповедта седемдневен срок за обжалването ѝ. Ищецът посочил в исковата си молба, че заповедта на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ не подлежи на обжалване пред съда, поради което счита, че по този начин са нарушени чл. 6, § 1, чл. 13, чл. 17 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, във връзка с чл. 47, чл. 52, § 3, чл. 53 и чл. 54 от Хартата на основните права на Европейския съюз, във връзка с чл. 6, § 1, § 2 и § 3 от Договора за Европейския съюз, нарушение, в резултат на което е претърпял неимуществени вреди в периода от 17.11.2023 г. до 23.05.2024 г., изразяващи се в болки, страдания, унижение, малоценност, главоболие, безсъние, нервност, незащитеност, чувство за отхвърляне от правосъдието и от липсата на достъп до съд и справедлив съдебен процес. В частта от исковата молба, обозначена като „петитум“ е заявил, че „…въз основа на тези нарушения аз претърпях неимуществени вреди от държавата Република България, като членка на Европейския съюз…“ и е поискал да бъде осъден ответникът - ГДИН-София, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ/чл. 4, пар. 3 от ДЕС/, за това, че е нарушила съюзни норми чл. 6, чл. 13, чл. 17 от ЕКЗПЧОС, във връзка с чл. 47, във връзка с чл. 52, пар. 3, чл. 53 и чл. 54 от ХОПЕС, във връзка с чл. 6, пар. 1, 2 и 3 от ДЕС. Съдът е счел, че исковата молба е нередовна и на два пъти, с Разпореждане № 4424/ 06.10.2025 г. и 22.10.2025 г., е дал конкретни указания на ищеца за изправяне на нередовностите. С писмена молба с вх. № 11207/ 19.11.2025 г. процесуалният представител на ищеца посочил, че административният орган, причинил вредите на ищеца, е Главният директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, а конкретният административен акт, от който произтичат твърдените в исковата молба вреди, е Заповедта на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“ от 18.12.2023 г., с която е върната жалбата на Н. Н. А. срещу дисциплинарната заповед на Началника на Затвора - [населено място] от 17.11.2023 г. Според ищеца, отказът да бъде разгледана по същество жалбата му, го е лишил от възможността да получи разглеждане от по-висока инстанция за законосъобразността на дисциплинарното наказание, което е създало у него чувство на безпомощност, липса на защита и невъзможност да защити правата си, съответно е породило описаните в исковата молба преживявания - унижение, напрежение, безсъние, главоболие и тревожност. Ищецът възприел заповедта като необоснован отказ от достъп до ефективна защита, което създало у него усещане за произвол и неправда. Съдът е посочил в обжалваното определение, че горестоящият в йерархията на администрацията орган не е отказал да разгледа и разреши по същество жалбата на лишения от свобода срещу Заповед № Л-1253 от 17.11.2023 г. на Началника на Затвора - [населено място], а е оставил същата без разглеждане, като е констатирал, че е подадена след изтичане на предвидения в закона седемдневен срок за обжалване. Добавил е, че Заповед № Л-5339/1 от 18.12.2023 г. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, София, не е била обжалвана по съдебен ред, тоест не е налице съдебен акт, с който е отказано да бъде разгледана жалба, подадена срещу процесната заповед на Главния директор. Отбелязал е, че до приключване на устните състезания по делото от страна на ищеца не е предприето изменение или допълнение на исковата молба, като в рамките на предвидения в чл. 204, ал. 2 от АПК процес бъде заявена изрична жалба срещу Заповед № Л-5339/1 от 18.12.2023 г. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, София. При ясно и конкретно, последователно описание на фактите и обстоятелствата съдът е счел, че не са изпълнени указанията му, исковата претенция е останала лишена от конкретизация, а оттам и не е било възможно да бъде формиран предмет на правния спор, с оглед на което е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Изложените в частната жалба доводи са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Настъпилите вреди трябва да са пряка и непосредствена последица от актовете, действията или бездействията на администрацията. Съгласно разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ вредите трябва да са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. От подадената в първоинстанционното производство от страна на ищеца, чрез процесуалния му представите, уточнителна молба не става ясно кои факти и обстоятелства обосновават неимуществени вреди от нарушение на норми от Правото на ЕС. Още повече, като се има предвид, че вредите се претендират във връзка със Заповедта на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“ от 18.12.2023 г., с която е върната като просрочена жалбата на Н. А. срещу дисциплинарната заповед на Началника на Затвора – [населено място] от 17.11.2023 г. Въпреки дадените указания и депозираната молба – уточнение, както правилно е посочил административният съд, заявената от Н. Н. А. искова претенция е останала лишена от каквато и да е конкретизация на фактите и обстоятелствата, на които се основава. Правилно съдът е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото. Твърдението в частната жалба, че изрично било посочено, че вредите произтичат от конкретен акт и конкретно бездействие, довели до преклудиране правото на жалба, е необосновано и неоснователно. С исковата молба се претендират вреди по чл. 2в от ЗОДОВ, а конкретизация в тази насока не е налице, т.е. разпореждането с дадените указания не е изпълнено. С оглед изложеното, обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,