Определение № 847 от 14.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 278/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. В. Н. срещу Определение № 3042 от 25.11.2024г. по в.гр.д. № 701/2024г. на Апелативен съд-София, с което е оставена без уважение подадената от нея молба с искане за отмяна на наложената й на основание чл.92а ГПК в о.с.з. от 13.11.24г. глоба в размер на 300 лв. Изразява несъгласие с приетото от съда, че е станала причина за отлагане на делото, като се позовава на изложените пред въззивния съд обстоятелства във връзка с невъзможността своевременно да ангажира процесуален представител. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.2 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. С протоколно определение от с.з. от 13.11.2024г. съставът на САС на основание чл.92а ГПК е наложил на въззивницата М. В. Н. глоба в размер на 300лв., по съображения, че с подаването от нея на частна жалба с вх. № 29018 от 08.11.2024г. срещу определение на съда, с което й е отказано назначаването на повереник по реда на Закона за правната помощ, препятства разглеждането на делото в съдебно заседание. Наред с това е изтъкнато, че несвоевременното упражняване на процесуални права от страна на М. Н. е единствената причина за отлагане на делото, което е предпоставката за прилагане на чл.92а ГПК. Сезиран с молба от 20.11.2024г. за отмяна на наложената глоба, с обжалваното определение въззивният съд е посочил, че по подадената от М. Н. на 07.02.2023г. въззивна жалба по образуваното на 14.03.24г. дело в САС е насрочено съдебно заседание „за отдалечен период от време – на 13.11.24г. / 8 месеца след сезирането на съда/“. Според съда, през този времеви интервал въззивничката е могла да заяви оттегляне на пълномощията от досегашния си повереник и да предяви молба за допускане на правна помощ; Искането в тази връзка било направено с бланкетна молба, несъдържаща доводи и доказателства, депозирана в съда на 05.11.24г.; На 07.11.24г. съдът е отказал допускане на правна помощ, обжалвано от страната в законовия срок. След като е възприел поведението на М. Н. за преднамерено, доколкото процесуалните правила били използвани не с оглед същностната им цел, а за да се отложи разглеждането на делото в о.с.з., въззивният съд е отказал да отмени определението, с което е наложил глоба на страната. По същество частната жалба е основателна по следните съображения: Обусловилото отлагането на делото обжалване на постановения от състава на САС отказ за предоставяне на безплатна правна помощ представлява упражняване на процесуално право, което в случая е относимо към правото на защита на страната. Преценката на съда, че предприетото обжалване цели оглагане разглеждането на делото, е основана на предположения и на квалифициране поведението на страната като недобросъвестно /несвоевременно заявяване оттеглянето на пълномощията, подаване на бланкетна молба за предоставяне на правна помощ/, без обсъждане на посочените от молителката основания за отмяна на наложената й глоба. В случая отлагането на делото не е обусловено от допуснато нарушение на конкретно процесуално задължение на страната, а от надлежно упражнено от същата право на жалба, по която е образувано служебно известно на настоящия състав ч.т.д. № 277/25г. на ВКС, ІІ т.о. Решаващият за обжалвания резултат извод на въззивния съд за недобросъвестност в поведението на страната е необоснован и незаконосъобразен. В чл.3 ГПК е регламентиран принципът за добросъвестност при упражняването на предоставените процесуални права на лицата, участващи в съдебните производства, като злоупотребата с права е противоправна и е налице, когато правото е упражнено недобросъвестно с цел да бъдат увредени права и законни интереси на други / чл.57, ал.2 от Конституцията на РБ/. Според общата правна теория злоупотребата с права се разглежда като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. Конвенцията за защита правата на човека изрично в чл.35§3/а/ урежда злоупотребата с право на жалба, като в тази връзка се приема, че жалбоподателят злоупотребява с Правото на Жалба, когато той отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до съда, подобни на жалба, подадена по-рано и вече обявена за недопустима / M.v. the United Kingdom и Philis v.Creece, и двете решения на Комисията/. Макар че посочените правила са относими към правото на индивидуална жалба по Конвенцията, от същите критерии следва да се изхожда и при преценка наличието на злоупотреба с правото на жалба във всяко съдебно производство. Установеното от въззивния съд поведение на М. Н. във връзка с обжалването на отказа за предоставяне на правна помощ не представлява злоупотреба с права по смисъла на изведените от практиката на Европейския съд по защита правата на човека критерии, което е допълнителен аргумент за основателност на настоящата частна жалба. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение