Определение № 2100 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2545/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. Т. А. срещу разпореждане № 147 от 21.02.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 33 от 2023 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е върната частната касационна жалба, подадена от А. Т. А. срещу определение № 29 от 25.01.2023 г. по същото дело. В частната жалба се поддържа, че обжалваното разпореждане е неправилно. Жалбоподателят сочи, че с обжалвания съдебен акт е върната жалбата му срещу определение на апелативния съд, с което е потвърдено определение на окръжния съд за оставяне без разглеждане на жалбата му срещу протоколно определение от 20.09.2022 г. по гр.д.№ 3323 от 2007 г. на Пловдивския районен съд, с което е оставено без уважение отправено от него доказателствено искане за одобряване на трети проект за поделяемост на имота, предмет на делото. Излага доводи за значимостта на доказателственото му искане за развитието на производството и защо съдът следва да го уважи. Ответницата по жалбата Я. Д. Т. в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.275, ал.1 ГПК и срещу акт на въззивен съд, който прегражда по-нататъшното развитие на делото и като такъв подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Жалбоподателят А. Т. А. е страна по гр.д.№ 3323 от 2007 г. на Пловдивския районен съд с предмет съдебна делба на недвижим имот- ателие. С протоколно определение от 20.09.2022 г. Пловдивският районен съд е оставил без уважение искането на А. А. за одобрение на трети пореден проект за поделяемост на процесния имот. Същият е подал частна жалба против това определение. С определение № 2669 от 22.11.2022 г. по в.ч.гр.д.№ 2766 от 2022 г. Пловдивският окръжен съд е оставил тази частна жалба без разглеждане като недопустима поради това, че атакуваното с нея определение не е от категорията на обжалваемите по чл.274, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК; с него не се дава разрешение по същество на други производства по смисъла на чл.274, ал.3, т.2, предл.1 от ГПК и т.1 от Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. по тълк.д.№ 5 от 2015 г. на ОСГТК на ВКС; не е приета обжалваемост на такова по характер определение по Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и не е определение по смисъла на т.24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Срещу определението на Пловдивския окръжен съд А. А. също е подал частна жалба. С определение № 29 от 25.01.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 33 от 2023 г. определението от 22.11.2022 г- на Пловдивския окръжен съд е потвърдено от Пловдивския апелативен съд с мотиви, че постановеното от районния съд определение касае събирането на доказателства за поделяемостта на делбения имот и няма преграждащ характер, нито законът предвижда изрично такова определение да подлежи на обжалване, тоест не са налице хипотезите на чл.274, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Срещу определението от 25.01.2023 г. на П. апелативния съд е подадена жалба до Върховния касационен съд, която е върната с обжалваното разпореждане № 147 от 21.02.2023 г. с мотив, че същото не е от категорията на обжалваемите актове по чл.274, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Обжалваното разпореждане е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 2 от 23.06.2022 г. по тълк.д.№ 2 от 2018 г. на ОСГТК на ВКС, определение на апелативен съд, постановено по чл.274, ал.2, предл.2 ГПК, с което е потвърдено преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция, не подлежи на касационно обжалване. В мотивите на решението се разяснява, че разпоредбата на чл.274, ал.2, изр.1, предл.2 ГПК, както преди, така и след изменението с ДВ бр.50 от 2015 г., предвижда съдебен контрол от само една инстанция на определенията, постановени за първи път от окръжен или апелативен съд като въззивна инстанция. При старата редакция на разпоредбата, определението на Върховния касационен съд, постановено по частна жалба срещу преграждащото определение на окръжния съд, в качеството му на въззивна инстанция, е окончателно. Следователно такова следва да е и определението на апелативния съд след изменението на разпоредбата с ДВ бр.50 от 2015 г., при спазване на утвърдената в българския граждански процес концепция за двуинстанционно разглеждане на посочените в чл.274, ал.1 ГПК съдебни актове. Доколкото в случая с определението от 22.11.2022 г. на П. окръжния съд е оставена без разглеждане частна жалба срещу първоинстанционен акт, налице е преграждащо определение на окръжен съд като въззивна инстанция, което е потвърдено с определението от 25.01.2023 г. на Пловдивския апелативен съд. Последното, както вече бе посочено, съгласно приетото в Тълкувателно решение № 2 от 23.06.2022 г. по тълк.д.№ 2 от 2018 г. на ОСГТК на ВКС, не подлежи на касационно обжалване. Следователно подадената срещу него частна жалба правилно е върната с обжалваното разпореждане на Пловдивския апелативен съд от 21.02.2023 г. Само за пълнота следва да се повтори посоченото от Пловдивския апелативен съд, че първоинстанционното определение като постановено по събиране на доказателства може да бъде отменено от постановилия го съд при условията на чл.253 от ГПК или правилността му може да бъде преценена при въззивното обжалване на първоинстанционното решение, в рамките на инстанционния контрол. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение