Решение № 16166 от 8.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 2136/2011 г.

Решение № 16166 от 8.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 2136/2011 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по две касационни жалби против решение № 1747/13.12.2010 г., постановено от Пловдивския административен съд по адм. д. № 1595/2010 г. Подадената от ЕТ "Мико - Мария Макавеева" чрез пълномощник адв. Руменов касационна жалба е срещу частта от съдебното решение, с която е отхвърлена жалбата на едноличния търговец против РА № 160800810/9.07.2008 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив. Релевираните касационни основания са тези по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на разноски. Подадената касационна жалба от директора на дирекция "ОУИ" - Пловдив е срещу частта от съдебното решение, в която обжалваният ревизионен акт частично е прогласен за нищожен. Релевираните касационни основания са за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон - чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част ведно със законните последици от това. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но за неоснователност и на двете касационни жалби. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационните жалби като допустими, тъй като са подадени от надлежни страни в рамките на законоустановения 14-дневен срок за касационно обжалване. По отношение на основателността им съдът приема следното: Производството пред административния съд е второ по реда си по делото. Първоначално постановеното съдебно решение по спора е отменено с решение на Върховния административен съд и делото е върнато на административния съд за ново разглеждане, като са дадени указания. Указанията на касационната инстанция са били, по делото да се съберат актовете за прихващане и/или възстановяване, издадени за част от ревизирания период след което съдът да прецени компетентността на органа, възложил ревизията, респективно действителността на РА. При новото разглеждане на делото административният съд е изпълнил указанията на касационната инстанция. Събрал е по делото АПВ № 33241 от 2.06.07 г., който е издаден във връзка с подадена ГДД по чл. 41 от ЗОДФЛ за 2006 г. и в който са направени констатации, че Мария Ангелова Макавеева има надвнесен данък общ доход за 2006 г. в размер на 153,50 лева с част от която сума са прихванатите задължения за вноска за патент за 2004 г. и лихва патент, след което е разпоредено възстановяване на сумата в размер на 143,54 лв. По делото е събран и АПВ № 51576/20.10.06 г., който е във връзка с подадена ГДД по чл. 41 от ЗОДФЛ за 2005 г., с който е установено, че за 2005 г. ЕТ "Мико - Мария Макавеева" има надвнесен данък (от платени авансови вноски) по ЗКПО в размер на 353, 80 лв., от който е прихванато ДДС за май 2006 г. - 1,25 лв. и е разпоредено възстановяване на сумата 352,55 лева. Съдът кредитирайки представените АПВ е приел, че заповедите за възлагане на ревизията в частта й относно установените задължения на лицето по чл. 35 от ЗОДФЛ за 2006 и 2005 г. е издадена при липса на материална компетентност на издалия ги орган. Съдът се е позовал на трайно установена практика на ВАС приемайки, че без значение е, че ЗВР са издадени след изменението на чл. 129, ал. 3 от ДОПК, тъй като АПВ са издадени преди това и разпоредбата няма обратно действие. Съдът е приел, че РА в частта относно установените задължения по чл. 35 ЗОДФЛ за 2005 и 2006 г. е нищожен. Решението на първоинстанционния съд по тази част от спора е обосновано и правилно. Настоящият съдебен състав споделя напълно изводите, направени от първоинстанционния съд, поради което счита за ненужно да повтаря същите съображения, които вече са посочени от административния съд, и които са били изложени в предходни решения, постановени от настоящия съдебен състав по аналогични случаи. Неоснователно е възражението на директора на дирекция "ОУИ" - Пловдив, че съдът е следвало да провери валидността и законосъобразността на АПВ, които е кредитирал. По този въпрос, настоящият съдебен състав напълно споделя мотивите, изложени от друг съдебен състав на ВАС по въпроса за възможността за извършване на косвен съдебен контрол върху други административни актове освен обжалвания РА. Съгласно мотивите към решение № 7145 от 1.06.2009 г. по адм. д. № 2177/09 г. "Прилагането на "косвен" съдебен контрол в административния процес е в противоречие на изрични правни норми на ДОПК - чл. 160, ал. 2 от ДОПК, определящ предмета на съдебен контрол, както и на АПК - чл. 129 от АПК, уреждащ съединяването на жалби като единствена хипотеза, чл. 132 и чл. 133 от АПК, уреждащи подсъдността. Възможността за контрол относно действителността на административни актове, от които се пораждат права или задължения, е ограничена изрично от специалния процесуален закон, в който по очевидни причини ( проявление на принципите законност, обективност, служебно начало, добросъвестност и на липса на лице с правен интерес за оспорване) не е въведена хипотезата на чл. 146, ал. 2, т. 2 от АПК. Следователно не е допустимо по пътя на косвения съдебен контрол да се разширяват правомощията на съда, изрично ограничени от законодателят. Приложеното от АССГ тълкуване относно възможността да се упражни инцидентен косвен контрол върху действителността на необжалвано решение на Д "ОУИ" е в противоречие и с дългогодишната практика по приложението на този институт на правото в административно правораздаване. Съдът е извършил проверка относно действителността, респективно нищожността, на влязъл в сила административен акт, независимо, че е бил длъжен (както и всички лица и държавни органи) да затече неговата сила на стабилен административен акт до евентуалното му прогласяване за нищожен в отделен процес (за какъвто няма данни, че е образуван). В този смисъл е и дългогодишната непротиворечива съдебна практика, чието отражение са например: Определение № 3525/17.03.09 г. по адм. д. 3502/09 г., Решение № 607/20.01.05 г. по адм. д. 11051/03 г., адм. д. 1974/26.02.07 г. по адм. д. 11093/06 г., Решение № 3723/13.04.07 г. по адм. д. 10499/06 г., Решение № 1842/28.02.05 г. по адм. д. 9069/04 г. Институтът на косвения съдебен контрол, въведен от съдебната практика, дефиниран в Решение № 78/12.07.1973 г. по гр. д. 58/73 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд като правомощия в рамките на задължението (на съда) за преценка на правопораждащите факти, съдът може да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това, без да го изменява или отменява, да приеме съществуването или не на определени правоотношения, намира приложение само в гражданския процес, в който има за предмет именно само граждански правоотношения, спрямо които един административен акт е възможно да представлява факт с правно значение (например правопораждащ факт). Израз на необходимостта на установяване на относимите към гражданскоправния спор факти, констатирана на съдебната практика в тази насока, е създаването на изричната правна норма на чл. 17 от ГПК ( ДВ, бр. 50/20.07.2007 г.). Аналогична разпоредба в процесуалните закони в областта на административното право не е налице, защото възможността съдебен контрол за действителност на административните актове е предвидена изрично като безсрочна в чл. 149, ал. 5 от АПК. Въвеждането на хипотезата за право за оспорване на административните актове с искане за обявяване на тяхната нищожност е именно поради необходимостта да бъде осигурена законност на актовете на администрацията, но и правната стабилност чрез зачитането на тяхното действие до изричното им обявяване за нищожни. Оспорването с искане за обявяване на нищожност на административните актове се разглежда от административен съд, респективно Върховния административен съд, като се подчинява на всички правила на административния процес, включително относно родова и местна подсъдност, право на участие на страните в процеса, събиране на доказателства и др. Следователно допускането на косвен съдебен контрол в административния процес би довел до пряко нарушение на основни принципи на административното правосъдие и възможност за изземване на правомощия на един съд от друг." По изложените съображения касационната жалба, подадена от директора на дирекция "ОУИ"-Пловдив е неоснователна. По касационната жалба на едноличния търговец: За да отхвърли жалбата срещу останалата обжалвана част от РА, съдът е приел, че не са оборени констатациите на органа по приходите. Жалбоподателят е атакувал РА в частта, в която след извършена ревизия по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК са му определени задължения за ДДС в размер на 11 184,57 лева за м. декември 2005 г. и м. декември 2006 г. и лихви върху тях в размер на 3 648,85 лв., както и задължение за ДДС за м. декември 2004 г. в размер на 1887,45 лв. и лихва за забава върху него в размер на 871,85 лева. За да извърши ревизията по този ред, органът по приходите е достигнал до извода за наличие на данни за укрити приходи или доходи от страна на ревизирания субект. Този извод е мотивиран от констатациите, че ревизираният субект не е заприходил стоки в счетоводството си по множество фактури за доставки на стоки, издадени му от различни доставчици, като последните са осчетоводили тези фактури в счетоводствата си. Въз основа на събраните писмени доказателства е определена стойността на незаприходените стоки. Възприета е декларираната от жалбоподателя мярка на търговска печалба за съответните години. По този начин е определен приходът от продажбата на незаприходените стоки за ревизираните години, като въз основа на него са определени размерите на дължимите преки и косвени данъци. За да отхвърли жалбата срещу тази част от РА, съдът е приел за обоснован извода на органа по приходите за наличие на данни за укрити приходи. Съдът е посочил, че са установени първични счетоводни документи, обективиращи конкретни стопански операции, страна по които е жалбоподателят, които документи са редовно отразени в счетоводствата на доставчиците. Съдът е кредитирал също така резултатите от насрещните проверки на тези доставчици, които са потвърдили изрично сключването на сделките и размяната на престациите по тях. Съдът е отхвърлил възражението на жалбоподателя, че сделките по процесните фактури не са осъществени, респективно стоките по тях не са получени, съответно продадени на трети лица. Прието е, че липсата на подпис за получател по някои от фактурите, само по себе си не е обстоятелство изключващо осъществяването на сделките. Съдът се е позовал и на установеното в хода на ревизията, а именно наличие на упълномощени от жалбоподателя лица, които са приемали стоките и подписвали издадени първични счетоводни документи. Констатирано е също така наличие на трайно установени търговски отношения между въпросните доставчици и жалбоподателя, във връзка с което е прието от съда за нелогично всички тези доставчици единодушно да решат да издават фактури на името на жалбоподателя, които да не отразяват реални стопански операции. Съдът е приел, че системността и броят на случаите, в което е установено наличието на първични счетоводни документи, осчетоводени от доставчиците, но неосчетоводени от жалбоподателя налага извода, че осъщественото противоправно поведение е от страна на жалбоподателя. Първоинстанционният съд е отхвърлил като несъстоятелно възражението на жалбоподателя, че трети лица са ползвали потребителската му карта за пазаруване от "Метро кеш енд Кери България" ЕООД и са закупували стоки, за които са издавани фактури с получател жалбоподателя. Съдът е посочил, че приетото по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза не променя направените вече изводи, тъй като след като фактурите не са осчетоводени от жалбоподателя, то няма да е налице и видимо от счетоводна страна нарушение в хронологията на воденото счетоводство. Прието е също така, че заключението на графологическата експертиза не внася обстоятелства, които да представляват основание за корекция на фактическите констатации, до които са достигнали органите по приходите, тъй като от събраните в хода на ревизията писмени доказателства се установявало, че стоките са получени не от самия търговец, а от упълномощени от него лица. Настоящият съдебен състав преценява решението на първоинстанционния съд като правилно и в тази част от спора. Неоснователно е оплакването на касатора, че при постановяване на решението си административният съд е направил необосновани изводи. Изводите на съда почиват на доказателствата по делото, които са преценени както по отделно, така и в тяхната съвкупност. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, обстоятелството, че фактурите, издадени на жалбоподателя не са подписани от него, не е достатъчно, за да се формира извод, че той не е получил стоките по тях. Административният съд обосновано е приел ( въз основа на пълномощно от Мария Макавеева за Петя Макавеева, лист 171 от делото и пълномощно от Мария Макавеева за Атанас Кирков Макавеев, лист 279 от делото, и декларация от Мария Макавеева, лист 260), че лицата, подписвали част от фактурите, издадени на името на жалбоподателя са били надлежно упълномощени за това. От друга страна по отношение на фактурите, които не съдържат подпис за получател, основателно е прието, че само това обстоятелство не е достатъчно, за да се приеме, че стоките по тези фактури не са получени. Противно на твърдението в касационната жалба, по делото липсват доказателства, че стоките, предмет на процесните фактури са получени от трети лица, а не от жалбоподателя. Въз основа на съвкупната преценка на следните обстоятелства - установени трайни търговски взаимоотношения между доставчиците и жалбоподателя, наличие на осчетоводени фактури при жалбоподателя от тези доставчици, осчетоводяването на въпросните фактури в счетоводствата на доставчиците, но неосчетоводяването им при жалбоподателя, характера на стоките по фактурите (хранителни) и тяхното количество, наличието на търговски обект (магазин), от който жалбоподателят е реализирал закупуваните стоки на трети лица, основателно е прието както от органите по приходите, така и от административния съд, че ревизираният субект е получател на стоките по процесните фактури, които впоследствие е реализирал, но не е заприходил при получаването им, респективно не е отчел приход при реализацията им. Неоснователно е оплакването на касатора, че с представените по делото АПВ е "ревизиран" целия период на 2005 и 2006 г., както и че те (АПВ) обхващат всички данъчни задължения, в това число и задълженията по СД по ЗДДС. Съгласно чл. 129, ал. 2 от ДОПК, АПВ се издава в резултат на извършена проверка, а не в резултат на извършена ревизия. В конкретния случай видно от представените АПВ проверката е касаела задълженията на жалбоподателя по ЗОДФЛ, а не по ЗДДС. В този смисъл наличието на въпросните АПВ не са пречка за възлагането по общия ред и извършването на ревизия за 2005 и 2006 г. по приложението на ЗДДС. Неоснователно е оплакването на касатора, че по фактурите от "Федон" ООД е записан друг получател, а не ЕТ "Мико". Видно от фактурите от този доставчик, съдържащи се в преписката, като клиент в тях е записан "Мико- Мария Макавеева". Видно от тях е, че записаният БУЛСТАТ и адрес на клиента се различават от данните за БУЛСТАТ и адрес на жалбоподателя, посочени в обжалвания РА. Само това обстоятелство обаче не е достатъчно, за да се приеме, че стоките по фактурите не са получени от жалбоподателя. В преписката се съдържа обяснение от управителя на "Федон" ООД (лист 889), в което се сочи, че стоките по процесните фактури са доставени на адреса, на който се намира магазина на жалбоподателя в гр. Карлово. От друга страна фактурите от този доставчик, за които органът по приходите е установил, че стоките по тях са заприходени в счетоводството на жалбоподателя са със същите данни за БУЛСТАТ и адрес на клиента, както и тези във фактурите, по които стоките на са заприходени. Първоинстанционният съд правилно е възприел размера на определената от органа по приходите надценка на извършените продажби през съответните години. Жалбоподателя не е ангажирал доказателства по делото, които да опровергават размерите на надценката, установени от органа по приходите. Предвид гореизложените съображения, настоящият съдебен състав преценява като правилно решението на административния съд в тази част от спора. Не са налице касационните основания, сочени в жалбата на едноличния търговец, поради което решението като правилно следва да се остави в сила в обжалваната му от този касатор част. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, от АПК, Върховният административен съд,