Решение № 2022 от 20.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7921/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на „Фреш Кредит“ ЕООД с ЕИК 203495900 със седалище и адрес на управление гр. Бургас, [жк], [адрес], представлявано от управителя П. С. С., чрез представител по пълномощие – адв. Е. Кокаларова от Адвокатска колегия – Бургас против Решение № 4907/29.05.2025 год., постановено по административно дело № 452/2025 год. по описа на Административен съд – Бургас. Заявено е твърдение, че решението на Административен съд – Бургас е постановено в нарушение на материалния закон и при допускане на съществени нарушения на процесуалните правила – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В подкрепа на това твърдение е посочено, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички доводи на страните и по-конкретно по отношение на приложимото материално право. Твърди, че съдът неправилно е приел, че дружеството е прилагало заблуждаваща нелоялна търговска практика. По мнение на касатора, кредитодателят е спазил всички нормативни изисквания, като определеният годишния процент на разходите (ГПР), коректно отразява реалната цена на кредита. Твърди, че съдът неправилно приема, че възнаграждението за гарант, представлява общ разход по кредита за потребителя по смисъла на Директива 2008/48/ЕО, доколкото гаранционната сделка е отделна и незадължителна и поради това не може да бъде включена в ГПР. Оспорва извода на съда, че дружеството е формулирало договорните условия по начин, който задължава потребителя на кредита да поеме допълнителен разход. По мнение на касатора, в случая не са налице кумулативно посочените обективни елементи на фактическия състав на нарушението, което изключва възможността да бъде квалифицирано като заблуждаваща търговска практика. Отделно от изложеното посочва, че следва да се отчете, че дружеството е предприело необходимите действия за коригиране на договорните клаузи, като последните са пренаписани в съответствие с приложимото законодателство. В съответствие с горните доводи и аргументи е формулирано искане за отмяна на оспореното съдебно решение и постановяване на друго, с което да се отмени заповедта на председателя на Комисия за защита на потребителите. Заявено е и искане за присъждане на сторените по делото разноски, в т.ч. и адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание, касаторът, не изпраща представител. Ответникът – председателят на Комисията за защита на потребителите, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура в съдебно заседание и в писмено заключение обосновава неоснователност на оспорването, доколкото в случая не са налице касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Предлага решението да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за допустима - подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С оспореното съдебно решение, състав на Административен съд – Бургас е отхвърлил като неоснователна жалбата на „Фреш Кредит“ ЕООД срещу Заповед № 5133/13.11.2024 год. на председателя на Комисията за защита на потребителите (КЗП). За да постанови този правен резултат, от фактическа страна, първоинстанционният съд е установил, че във връзка с искане на председателя на КЗП от „Фреш Кредит“ ЕООД – кредитор е представен договор за потребителски кредит № 0021235/01.07.2024 год. сключен с Н. Д. С., заедно с цялото досие към него. На 17.10.2024 год., с писмо рег. № Ц-03-9198/17.10.2024 год. на председателя на КЗП, от дружеството са изискани допълнителни документи и информация за направените плащания по договора за кредит, становище за начина на изчисление на ГДП, информация от дружеството за броя сключени договори за потребителски кредити и колко от тях са обезпечени с поръчителство от дружество гарант или с лични поръчители в периода 01.01.2024 год. – 30.09.2024 год. Във връзка с така изисканата информация, на 23.10.2024 год. е постъпило писмо от кредитора, в което е посочен единствено начина на изчисляване на на ГПР, а именно: „ГПР се изчислява по стандартна формула – ГПР%= (1+L=Іх%)^m-1 (резултата е в %). Кредиторът не е предоставил информация за взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР, нито е предоставил изисканите му документи за направените плащания по договора. На 29.10.2024 год. с писмо до главния директор на ГД „Контрол на пазара“, КЗП е изпратена докладна записка относно извършена проверка на дружеството по раздел III „Нелоялни търговски практики“ от ЗЗП. В докладната е посочено, че при преглед на представения договор за потребителски кредит № 0021235/01.07.2024 год., е установено, че на Н. С. е предоставен на 01.07.2024 год. кредит в размер на 1000 лева със срок до 01.01.2025 год., който следва да се издължи с 6 броя месечни вноски, всяка в размер на 186,00 лева и обща дължима сума 1 116,00 лева. Едновременно с този договор, същият длъжник е подписал и договор за гаранционна сделка с „Гаранционен фонд България“ ЕООД – поръчител, съгласно който се задължава спрямо кредитора „Фреш кредит“ ЕООД да отговаря на всички задължения за длъжника/потребителят, за което същият му дължи възнаграждение в размер на 690 лева, платимо на месечни вноски от 115 лева. Констатирано е, че в договора с кредитора „Фреш кредит“ ЕООД не са посочени изчерпателно и точно всички разходи, които потребителят ще направи и които са отчетени при изчисляването му. Освен това в договора липсва ясно разписана методика, как е формиран ГПР в размер на 45,7% и включена ли е в него дължимата сума по договора за гаранционна сделка/допълнителна услуга. Обоснован е извод, че при упражняване на дейността си търговецът прилага нелоялна търговска практика, по смисъла на по чл.68г, ал.1 от ЗЗП, във връзка с чл.68в от ЗЗП. На 04.11.2024 год. е проведено заседание на КЗП, на което са обсъдени констатациите посочени в докладната записка, като с решение по т.88, обективирано в протокол № 37, е прието единодушно, че при извършване на дейността си, „Фреш Кредит“ ЕООД прилага нелоялна заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68е, ал.2 предл.3, във връзка с чл.68г, ал.4, във връзка с чл.68в от ЗЗП, свързана с предоставяне на невярна информация за действителната цена на кредита. Със Заповед № 5133/13.11.2024 год. на председателя на КЗП, въз основа на взетото решение, на „Фреш Кредит“ ЕООД, на основание чл. 68л, ал. 1, във връзка с чл. 68в и чл. 68г, ал. 1 от ЗЗП, е забранено да използва нелоялна търговска практика, а именно да не посочва в договора за потребителски кредит по ясен и разбираем за потребителя начин годишния процент на разходите (ГПР), като посочва ГПР само с цифри, без да посочва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, в т.ч. кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. Административният орган е изложил мотиви, че потребителят е поставен в невъзможност да разбере, какъв реално е процента на оскъпяване на ползвания от него кредит, като е поставен и в неизгодно положение да тълкува всяка една клауза в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР. Развити са доводи, че прилагането на тази търговска практика има за резултат вземането на решение, което потребителят не би взел без използването й. При тези фактически установявания, от правна страна, първоинстанционният административен съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган в кръга на предоставените му правомощия. Прието е, че заповедта съдържа изискуемите по чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, като при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. По отношение на материалната законосъобразност на акта, след анализ на приложимите разпоредби съдът е приел, че оспорената заповед е постановена при правилно прилагане на относимите материалноправни норми. При формиране на този извод, съдът е посочил, че съгласно условията на договора, за получателя на кредита възниква задължение да осигури обезпечение по кредита. Обосновава извод, че договорът за гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна неплатежоспособност на длъжника и сключването на тази гаранционна сделка е условие за сключването на договора за потребителски кредит и за усвояването му, а разходът за възнаграждение на гаранта е предварително известен на кредитора. Посочил е, че това възнаграждение е свързано с допълнителни разходи за потребителя, които оскъпяват кредита, а сключването на договора за гаранция е условие, наложено от кредитора, поради което е приел, че е част от ГПР, но не е включено в него. Приел е, че гаранционната сделка е пряко свързана с договора за кредит, като възнаграждението по този договор значително оскъпява кредита. По мнение на съда, това възнаграждение представлява косвен бъдещ разход по кредита, поради което следва да бъде изрично посочено и включено в ГПР. Обосновал е извод, че като не е включен този разход в ГПР, кредиторът поставя конкретния потребител в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него кредит и представлява нелоялна търговска практика, тъй като не съответства на принципа на добросъвестност и поставя в неблагоприятно положение икономически по-слабата страна по договора – потребителя на услугата. В съответствие с горните мотиви, съдът е приел, че оспорената заповед е законосъобразна, поради което е отхвърлил жалбата, като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. На първо място, настоящата касационна инстанция споделя мотивите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата се от закона писмена форма с посочване на фактически и правни основания, като при постановяването му не са допуснати нарушения от категорията на съществените такива, които да обосноват незаконосъобразност на собствено основание. По приложението на материалния закон, настоящата касационна инстанция приема следното: Уредбата на нелоялните търговски практики се съдържа в глава четвърта, раздел трети от Закона за защита на потребителите. В разпоредбата на § 13, т. 23 от ДР на ЗЗП е дадена легална дефиниция на понятието „търговска практика", съгласно която, това е всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което е пряко свързано с насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето на услуга на потребителите. По делото липсва спор, че касаторът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП, а осъществяваната от него дейност е търговска практика по смисъла на § 13, т. 23 от ЗЗП. С императивната норма на чл. 68в от ЗЗП е въведена забрана за осъществяване на нелоялни търговски практики. Фактическият състав на общата забрана за нелоялна търговска практика по чл. 68г, ал. 1 от ЗЗП изисква да има предлагане, то да противоречи на изискванията за добросъвестност и професионална компетентност и да променя или да е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Съобразно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП нелоялни са и заблуждаващите търговски практики по чл. 68д - 68к. Нелоялна заблуждаваща търговска практика в хипотезата на чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП е налице, при наличието на следните кумулативни предпоставки: 1.) търговската практика съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща и 2.) когато има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което средният потребител не би взел без тази търговска практика. За да е налице невярна информация в процесната хипотеза е необходимо информацията, предоставена на потребителите да е невярна и поради това заблуждаваща. Специалните разпоредби на ЗЗП вменяват на търговеца задължение да предостави на потребителя, преди придобиването на стоката или ползването на услугата, подходяща информация, която да му позволи да направи своя избор (арг. чл. 4 от ЗЗП). В случая, както правилно приема първоинстанционният съд, ГПР и общите разходи по договор за потребителски кредит, представляват информация, която определя цената на услугата, като предоставянето на тази информация, може да бъде определена като действия от страна на търговеца насочени към потребител, които са пряко свързани с насърчаването на предоставянето на услуга и като такива представляват търговска практика. Съгласно чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според ал. 2 на същата разпоредба, годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула, съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Съгласно чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Транспонирането на посочената норма от Директива 2008/48/ЕО намерило точно отражение в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ЗПК, според който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Споделими са изводите на първоинстанционния съд, че в случая договорът за кредит се сключва при изпълнението на едно задължително условие за получаване на кредита, т.е. той задължително следва да бъде обезпечен. Реално потребителят, за да получи исканата от него сума представляваща предмета на договора за кредит, следва да се задължи с това условие, тоест да понесе значителна финансовата тежест. В настоящия случай, получаването на кредита при предлаганите условия е обезпечено чрез договор за обезпечение с гарант, предложен от кредитора, чието възнаграждение се заплаща от кредитополучателя. За пълнота следва да се отбележи, че процесния договор за поръчителство не може да съществува извън самия договор за кредит. Както правилно приема и първоинстанционният съд, стойността на дължимото възнаграждение за гаранта по сключения договор за поръчителство, попада в разходите, посочени, като „общи разходи по кредита за потребителя“, което се обосновава от една страна, че дължимото възнаграждение за гаранта се плаща по сметка на кредитора, а от друга от представения погасителен план, който включва както месечна сума за възнаграждение за гаранта по сключения договор за поръчителство, така и разсрочено плащане на задължението, което съвпада с падежната дата по т.н. „основно задължение“ по сключения договор за потребителски кредит № 0021235/01.07.2024 год. Последното е допълнителна индиция, че гаранционната сделка не представлява „допълнителна услуга“, а допълнителен разход, който следва да се включи в общия размер на разходите, дължими от кредитополучателя и в размера на ГПР. Това е така, тъй като ако не представлява задължителен елемент на отпускания кредит, не би следвало възнаграждението за гарант да се включва в погасителния план, представляващ план на плащанията за обслужване и погасяване на кредита. Един от основните фактори, който формира общата стойност на кредита е размерът на ГПР. Именно стойността на всички разходи, които ще дължи потребителят формират решението му дали да избере услугите на конкретната кредитна институция или да предпочете друга. Ето защо в ГПР, следва да бъдат описани всички общи разходи, произтичащи пряко от получаването на кредита, които трябва да заплати длъжника, като последният бъде запознат с крайния размер на задължението което поема. Несъмнено възнаграждението за гарант, като допълнителен разход, който ще понесе потребителят при изпълнение на договора за кредит, следва да бъде включено в общите разходи по кредита и в стойността на ГПР. В този смисъл, както правилно приемат административният орган и първоинстанционният съд, като не е предоставил същевременно информация касаеща клаузи на договора по ясен и разбираем начин относно всички общи разходи и не е включил „възнаграждението за поръчителство с гарант“ в Годишния процент на разходите, касаторът е осъществил състава на заблуждаващата търговска практика. Съобразявайки горното, обоснован се явява извода на административния орган, изцяло споделен и от първоинстанционния административен съд за наличие на нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, предложение 1 от ЗЗП - съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща. В съответствие с горните мотиви се обосновава извод, че първоинстанционният административен съд е извършил правилна преценка за материалната законосъобразност на обжалвания административен акт. Предвид изложеното, обжалваното съдебно решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски е неоснователна. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение,