Решение № 2250 от 26.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10985/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министъра на здравеопазването, чрез процесуален представител, гл. юрисконсулт Л. Любомирова, против Решение № 28606 от 31.08.2025 г., постановено по адм. д. № 10267/ 2024 г. по описа на Административен съд - София - град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение № 247/ 09.09.2024 г. на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), Петчленен разширен заседателен състав, в оспорената от него част. Касаторът настоява, че първоинстанционното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. По изложени в касационната жалба доводи иска отмяна на съдебното решение. Претендира разноски за заплатена държавна такса за касационното обжалване. Ответната страна – Комисия за защита от дискриминация, чрез процесуалния си представител, юрк. Бешков, в съдебно заседание, оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна – А. М. М., в съдебно заседание, редовно призована, не се явява, не изпраща представител. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, намира същата за допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С решението на АССГ е отхвърлена жалбата на Министъра на здравеопазването срещу Решение № 247/ 09.09.2024 г. на Комисията за защита от дискриминация, Петчленен разширен заседателен състав, в обжалваната му част, в която е установено на основание чл. 65, т. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), по жалба на А. М. М., от гр. Пловдив, че от Министъра на здравеопазването на Република България е допуснато нарушение на чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр., изразяващо се в бездействие за предприемане на мерки и действия спрямо лица с увреждания с установено заболяване: [заличен текст], в рамките на тригодишния период, считано от 14.09.2018 г. – датата на подаване на жалбата в КЗД. За да се произнесе по спора, АССГ е приел, че решението на КЗД е постановено от компетентен орган, в кръга на правомощията му съгласно чл. 47 от ЗЗДискр., в предписаната от закона форма и при издаването му не са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, установени в чл. 50 – чл. 70 от ЗЗДискр. Приел е, че административният акт е в съответствие с материалноправните норми и с целта на закона, съобразно чл. 2 от ЗЗДискр. Съдът е обсъдил относимите норми на чл. 4, ал. 1, чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр., както и събраните в хода на административното производство доказателства чрез назначената в него съдебно – медицинска експертиза. Отразил е, че до датата на подаване на жалбата на А. М. пред КЗД – 14.09.2018 г., [заличен текст ]не е било включено в Списъка на заболяванията, за чието домашно лечение на територията на страната НЗОК заплаща напълно или частично лекарствени продукти, медицински изделия и диетични храни за специални медицински цели (Списъка). Посочил е, че включването в Списъка е станало с Решение № НС-04-18/ 11.03.2019 г. на НС на НЗОК, като е приел, че спор по тези факти няма. Позовал се е на основните принципи при защита на правата на хората с увреждания, разписани в Конвенцията на правата на хората с увреждания на Организацията на обединените нации, ратифицирана със Закон на 26.01.2012 г., ДВ бр.12/2012 г. (Конвенцията), като е описал определението, дадено в чл. 2 от Конвенцията, за дискриминация по признак „увреждане“ и е стигнал до извод, че съдържанието му включва всякакви форми на дискриминация, вкл. отказ за предоставяне на „разумни улеснения“, т.е. всякакви необходими и подходящи модификации и приспособления, които да не водят до непропорционално или неоправдано обременяване на околните, когато такива са необходими във всеки конкретен случай, за да се осигури на човека с увреждане признаването или упражняването на всички права и основни свободи наравно с останалите членове на обществото. Съдът е представил подробни мотиви защо приема, че бездействието на Министъра на здравеопазването да предприеме всички възможни и необходими мерки за изравняване възможностите на тези лица, изразено в липсата на реимбурсиране на медицински изделия с животоспасяващо значение, представлява дискриминация по признак „увреждане“ спрямо А. М. и останалите боледуващи от [заличен текст]. Първоинстанционният съд е изтъкнал, че правото на живот като основно човешко право е гарантирано в Конституцията на Република България и защитата му кореспондира със задължението на държавата в лицето на съответните органи да осигури необходимите медицински услуги, посредством които се осъществява политиката по здравеопазване. В заключение, с оглед изложеното, АССГ е счел, че Министърът на здравеопазването е нарушил разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр. и в резултат е отхвърлил жалбата му срещу засягащата го част от Решението на КЗД. Така постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Правилен е изводът на АССГ, че оспореният акт на КЗД е постановен от компетентен орган, при спазване на установената от закона писмена форма, без да са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, установени в чл. 50 - чл. 70 от ЗЗДискр., в съответствие с приложимия материален закон. По делото не е налице спор по фактите и фактическата обстановка е установена правилно, както от административния съд, така и от КЗД в проведеното административно производство. Спорът е относно приложението на материалния закон и наличието на нарушение на чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр. на основата на признак „увреждане“, което да е извършено от касатора. В тази връзка настоящият състав съобрази следното: Съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за здравето, министърът на здравеопазването ръководи националната система за здравеопазване и осъществява контрол върху дейностите по опазване здравето на гражданите и държавен здравен контрол и осъществяване на спешна медицинска помощ, трансфузионна хематология, стационарна психиатрична помощ, медико - социални грижи за деца до тригодишна възраст, трансплантация и здравна информация, осигуряване и устойчиво развитие на здравните дейности в лечебните и здравните заведения. С разпоредбата на чл. 19, ал. 2, т. 4 от Закона за администрацията министърът на здравеопазването е определен като централен орган на изпълнителната власт, което е посочено и в чл. 3 от Устройствения правилник на Министерството на здравеопазването - Министърът на здравеопазването, наричан по-нататък „министъра", е централен едноличен орган на изпълнителната власт. В чл. 5 от Устройствения правилник са доразвити функциите на министъра на здравеопазването, а именно: 1. провежда държавната политика в областта на здравеопазването и преструктурирането на здравния сектор; 2. разработва и контролира изпълнението на националната здравна стратегия; 3. ръководи, координира и контролира дейностите по опазване здравето на гражданите, промоция на здравето и профилактика на болестите; 8. предприема мерки за здравна закрила на децата и на лицата с физически увреждания и психически разстройства и др. Правилно съдът е посочил, че Министърът на здравеопазването разполага със законодателна инициатива по издаване на нормативни актове и със собствена компетентност да издава такива, вкл. съгласно чл. 15, ал. 1 от Закона за здравното осигуряване има правомощия по одобряване на бюджета на НЗОК, но не е предприел съответните действия да се осигурят равни възможности на засегнатите лица с увреждания, които да получат своевременно жизнено необходимите им медицински изделия при предвиждане на пълното им заплащане от бюджета на НЗОК, поради което е осъществил визираното в оспорения пред АССГ административен акт нарушение. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че съдът не е тълкувал относими към спора разпоредби от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) – чл. 15, ал. 1, т. 12 и чл. 45, ал. 1, 2, 4 от същия закон. Сторените от първоинстанционния съд изводи не противоречат на тези разпоредби. Вярно е, че с чл. 15, ал. 1, т. 12 от ЗЗО е разписано, че Надзорният съвет на НЗОК приема решение за определяне на Списъка на заболяванията по чл. 45, ал. 3 по предложение на управителя, а според чл. 45, ал. 4 от ЗЗО Списъкът на заболяванията по ал. 3 се определя с решение на Надзорния съвет на НЗОК съобразно критериите, определени в наредбата по ал. 2, което се обнародва в "Държавен вестник". От значение в случая е обаче, че министърът е този, който има право на законодателна инициатива, право на предложения и указания за равноправното третиране на лицата с увреждания, като е негово задължението, както беше посочено и според Устройствения правилник, да предприема мерки за здравна закрила на децата и на лицата с физически увреждания и психически разстройства. Задълженият национален орган съгласно приложимите материалноправни норми - чл. 12, във връзка с чл. 2, ал. 2 от Международния пакт за икономически, социални и културни права, чл. 168 ДФЕС, чл. 5, ал. 1 ЗЗ, във връзка с § 40 ПЗР ЗЗО (ДВ, бр. 48/27.06.2015 г.), чл. 45, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗЗО, е именно Министърът на здравеопазването. Той е този, който издава и наредбата по чл. 45, ал. 2 ЗЗО, с която се уреждат и критериите за определяне на заболяванията, за чието домашно лечение НЗОК заплаща напълно или частично лекарствени продукти, медицински изделия и диетични храни за специални медицински цели, но в случая очевидно наличието на Наредбата не е било достатъчно като мярка за закрила на лицата с конкретното заболяване. Като се съобразят събраните по делото доказателства, времето на подаване на жалбата от А. М. до КЗД, уредените, вкл. в Устройствения правилник функции на Министъра на здравеопазването, съответно липсата на каквито и да е действия от негова страна, то се налага извод за проявено от същия бездействие по изпълнение на законово вменени му задължения в качеството му на орган, който ръководи националната система по здравеопазване. Това, че НС на НЗОК приема Списъка на заболяванията, както беше посочено по – горе, не противоречи на извода за осъществено от касатора нарушение на чл. 10 и чл. 11 от ЗЗДискр., доколкото същият нито в административното, нито в съдебното производство е представил доказателства за предприети от него действия в полза на лицата с увреждания, вменени му със закон и с устройствен акт, а само необосновано оспорва задължението си за това. Правото на здравни грижи, гарантирано от Конституцията на РБ и приложимата законова уредба - Закона за здравето и Закона за здравното осигуряване, попада в обхвата на забраната по чл. 6, ал. 1 от ЗЗДискр., съгласно който текст забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България права и свободи. Министърът на здравеопазването, като орган, разполагащ и със законодателна инициатива и собствена компетентност, не е предприел необходимите действия с цел осигуряване равни възможности на лицата с конкретното увреждане чрез предвиждане на пълното заплащане от бюджета на НЗОК на необходимите им медицински изделия. Съобразно изложеното, като е приел, че административният орган в хода на валидно проведено административно производство е приложил правилно действащите материалноправни разпоредби, първоинстанционният съд е постановил съдебен акт в съответствие с материалния закон. При проверката не се установяват допуснати от АССГ съществени процесуални нарушения. Решението му е постановено след събиране на допустимите и относими към предмета на спора доказателства, след съпоставяне с приложимите правни норми. Неоснователно е оплакването и за необоснованост. Изводите на съда кореспондират със събраните по делото доказателства и са формирани след тяхната правилна преценка. С оглед горното, настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на съдебния акт не са допуснати твърдените от касатора нарушения по чл. 209, т. 3 от АПК. Съдебното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и изрично направеното искане от процесуалния представител на КЗД, приключването на делото в едно съдебно заседание и осъществената правна защита чрез явяване на процесуалния представител на този ответник в съдебно заседание, на КЗД следва да се присъди на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ юрисконсултско възнаграждение в размер на 102.26 евро/ 200.00 лв., платимо от касатора. Ответникът, А. М. М., не претендира разноски, поради което съдът не се произнася за такива. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение,