Определение № 1922 от 26.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1200/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от Н. Г. Г., чрез адв. Кр. Б. от АК-Русе, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 3838/17.02.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 14035/2026 г. по описа на СГС, І ГО, ЧЖ-І-Е с-в, с което е потвърдено определение № 43476/20.10.2025 г., постановено по гр. д. № 42960/2025 г. по описа на СРС, ГО, 173 с-в, с което на основание чл. 130 ГПК исковата молба е върната като недопустима, а съдебното производство по делото е прекратено. Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд е обосновал неправилното правно съждение, че за ищеца липсва правен интерес да предяви в отделно съдебно производство отрицателен установителен иск за обявяване на нищожността на процесния договор за потребителски кредит, респ. под евентуалност и установителни искове за прогласяване на нищожността на определени клаузи в него. Счита, че именно чрез предявяване на исковете, предмет на настоящото исково производство, със сила на пресъдено нещо ще се отрече действителността на договора за потребителски кредит, респ. на оспорените от ищеца уговорки в него, като решението по него ще обуслови правилното решаване на правния спор по делото, образувано по положителния установителен иск на „Профи Кредит България“ ЕООД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу потребителя за установяване съществуването на предявените в заповедното производство по същия договор за потребителски кредит парични притезания. Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като поставя следния процесуалноправен въпрос: „Относно наличието на правен интерес от предявяване на самостоятелен иск за прогласяване на недействителността на договорно правоотношение или евентуално – прогласяване нищожността на клаузи в договора за потребителки кредит?“ (твърди се противоречие с решение на СЕС по дело С-321/22 и решение № 314/29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1766/2016 г., ІІ т. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на частната касационна жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба. Частната касационна жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че установителният иск е допустим само при съществуващ правен интерес от предявяването му. В случая е предявен иск за установяване на нищожността на целия договор за кредит, сключен между страните, или негови клаузи - без да се предявява отрицателен установителен иск или осъдителен иск за установяване недължимост на суми или за връщане на суми, платени въз основа на нищожния договор, а правният спор между страните е свързан с това дали съществува вземане на кредитора по договора за кредит, въз основа на който е издадена заповед по чл. 410 ГПК. Следователно, от съдържанието на исковата молба не се установявал правният интерес на ищеца от предявяване на установителен иск, тъй като уважаването му не би довело до промяна в неговата правна сфера и до разрешаване на правния спор между страните. Изяснил е, че произнасянето по установителния иск за нищожност на договора за кредит би било обуславящо за иска по чл. 422 ГПК, тъй като съдът ще е обвързан със силата на присъдено нещо на решението, но това обстоятелство не обуславяло правен интерес от провеждане на отделно исково производство за установяване на нищожността на договора за кредит – чрез него не би могла в пълен обем да се упражни защитата на ищеца срещу претенцията на кредитора за заплащане на суми, възникнали от договора за кредит. В случая промяната в правната сфера на ищеца и разрешаване на възникналия между страните спор ще бъде осъществена в хода на исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, в което длъжникът трябва да релевира всички възражения, които има срещу правото, удостоверено с издадената заповед за изпълнение, вкл. и тези за нищожност на договора, от който произтича вземането. Въззивният съд е обосновал правното съждение, че тези възражения се преклудирали след изтичане на този срок, поради което не е допустимо длъжникът да предяви самостоятелен установителен иск за прогласяване на нищожност на договора за кредит, от който произтича вземането – в подаденото възражение по чл. 414 ГПК се съдържало идентично възражение. В този смисъл, с предявяване на иск за установяване на нищожност на договора за кредит ищецът е целял заобикаляне на регламентирания специален ред за разрешаване на възникналия спор относно дължимостта на суми по договор за кредит, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното определение трябва да се допусне до касационно обжалване по поставения процесуалноправен въпрос - той е решаващ за изхода на повдигнатия пред въззивния съд с частната въззивна жалба процесуалноправен спор съобразно приетото, че с оглед на висящото съдебно производство по предявен положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, в което ищецът в настоящото исково производство е релевирал идентични оспорвания за действителността на процесния договор за кредит, респ. на негови клаузи, каквито е изложил при обосноваване на предявените от него отрицателни установителни искове, въз основа на които е образувано прекратеното съдебно производство. По така поставения въпрос е формирана практика на Върховния касационен съд – служебно известната на настоящия съдебен състав (определение № 772/10.09.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 304/2012 г., II т. о.; Определение № 575/10.10.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1788/2017 г., II т. о.; Определение № 31 от 13.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 7392/2014 г., III г. о. и пр.), в която е изяснено, че искът за обявяване на нищожност на договор, въз основа на който се претендират в друго производство породени от него притезателни права, е преюдициален по отношение на иска (осъдителен или установителен, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК) за присъждане на вземания, основани на договора, чиято действителност се оспорва в другото исково производство. Следователно, страната, срещу която е предявен иск за реално изпълнение на договорно задължение или за обезщетение за причинени вреди от неизпълнение на правно задължение, породено на договорно основание, притежава правен интерес да предяви в същото исково производство или в друг процес отрицателен установителен иск за прогласяване на договора, на който кредиторът като ищец във висящо исково производство основава своята активна материалноправна легитимация, за нищожен. Макар и длъжникът да би могъл да релевира в съдебното производство, което е образувано по облигационен иск на договорно основание, своите оспорвания относно действителността на договора (ad hoc, инцидентно), този правен спор не би бил решен със сила на пресъдено нещо, поради което това обстоятелство обуславя правния интерес за предявяване на отрицателен установителен иск (като инцидентен по смисъла на чл. 212 ГПК) или в друго съдебно производство – за отричане на действителността на правопораждащия юридически факт (договора), на който кредиторът основава предявените в първото исково производство субективни материални права. В конкретния случай прогласяването на нищожността на релевантния договор за потребителски кредит или на отделни клаузи от него ще има пряко значение за правилното разрешаване на исковото производство, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК – за установяване със сила на пресъдено нещо на съществуването на предявените от кредитора в заповедното производство парични вземания, основани на оспорения с исковете по настоящото исково производство договор за потребителски кредит. По същество в този смисъл са и разясненията в мотивите по т. 7а № 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, в което се приема, че страните не се лишават от право на защита за разрешаването на спора по инцидентния установителен иск, а само от процесуалната възможност това да се осъществи със сила на пресъдено нещо в образуваното исково производство по главния иск. Неприемането на инцидентния установителен иск за съвместно разглеждане не би се отразило върху правилността на решението, тъй като съдът дължи произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния акт, а разрешението по съществото на преюдициалното правоотношение се проверява заедно с правилността на решението по главния иск. Решението по главния иск обаче не формира сила на пресъдено нещо по преюдициалното правоотношение и не съществува пречка преюдициалното правоотношение да бъде предявено с нов иск в отделно производство. Процесуалноправният въпрос, по който е допуснато въззивното определение до касационно обжалване, е решен и в противоречие с практиката на СЕС, формирана с решение по преюдициално запитване по дело С-321/22, в което изяснено (по т. 2), че чл. 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза. По основателността на частната касационна жалба: Съобразно отговора на правния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване, въззивното определение се явява неправилно. Длъжникът в облигационното правоотношение, вкл. и в това, което е породено от договор за потребителски кредит, притежава правен интерес да предяви отрицателен установителен иск, чрез който да иска от съда със сила на пресъдено нещо да бъде обявена нищожността на сделка, на която кредиторът основава своята активна материална легитимация – чрез инцидентен установителен иск по чл. 212 ГПК в процеса, който е образуван по иск за реално изпълнение на договорно задължение или за обезщетение за причинени вреди от неизпълнение на правно задължение, породено на договорно основание, или в отделно исково производство, докато първото дело е висящо. За потребителя винаги съществува правен интерес да установи нищожността на потребителски договор, по който той е страна, респ. на конкретна клауза в него, вкл. и ако в предходен процес (исков или в заповедното производство), приключил с акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо, съдът не е осъществил преценка за неравноправността на съответната клауза в договора за потребителски кредит, както и когато тя е от съществения негов предмет, което обстоятелство би обусловило изцяло нищожността на кредитното съглашение. Съгласно практиката на СЕС - по дело С-421/14 (т. 52-54), дело С-600/19 (т. 49-51); дело С-231/23 (т. 27-28), по съединени дела C-693/19 и C-831/19, възприета и в практиката на ВКС - решение № 290/22.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 442/2024 г., II т. о. решение № 271/17.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1305/2023 г., II т. о.; решение № 178/4.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 298/2025 г., II т. о., решение № 491/23.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1767/2023 г., IV г. о. и пр., Директива 93/13 предоставя засилена защита на потребителите, като съществуването на практика на националния съд, съгласно която зачитането на силата на пресъдено нещо препятства възможността да бъдат разгледани клаузи от договор с потребител относно техния неравноправен характер, е в противоречие с целите на Директивата. При липса на ефективен правен контрол върху клаузите от договора, с оглед преценка тяхната неравноправност, не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права. С оглед предвиденото в чл. 7, § 1 от Директивата правата, предоставени с нея следва да могат да се упражнят ефективно. Този извод произтича от тълкуването на посочената разпоредба във връзка с чл. 47 ХОП на ЕС. С аргумент за по-силното основание в настоящия казус потребителят има правен интерес да иска от съда със сила на пресъдено нещо да реши материалноправния спор за недействителност на релевантния договор за потребителски кредит, респ. за недействителност на определени клаузи в него, като решението по тях обуславя правилното решаване на правния спор, предмет на исковото производство, образувано по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване съществуването на парични вземания, породени от оспорения от потребителя договор за потребителски кредит (арг. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК). По така изложените съображения, обжалваното определение, с което е прекратено преграждащото определение на първоинстанционния съд, следва да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Тъй като исковото производство не приключва с настоящия съдебен акт, не следва с определението по делото да се присъждат в полза на частния касатор сторените в настоящото съдебно производство съдебни разноски. Воден от горното, съдът