Решение № 14460 от 3.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1810/2014 г.

Решение № 14460 от 3.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1810/2014 г., VIII о., докладчик съдията Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на "Стройкомерс-ВТ" ЕООД със седалище и адрес на управление гр. В. Търново, ул. "Мальовица" 3, ет. 3, представлявано от управителя Генчо Митев Пашов, против Решение № 606 от 28.11.2013 г. на Административен съд Велико Търново по адм. дело № 1214 по описа за 2012 г., с което е отхвърлена жалбата на касатора против ревизионен акт/РА/ № 041200997/20.07.2012 г. на орган по приходите при ТД на НАП - Велико Търново, потвърден с Решение № 557/12.10.2012 г. на директора на дирекция ОУИ - Велико Търново при ЦУ на НАП, в оспорените му части, с които за данъчни периоди 01.11.2010 г. до 19.09.2011 г. и от 23.11.2011 г. до 30.11.2011 г. е отказано да се признае приспадането на данъчен кредит по ЗДДС в общ размер 305 030, 99 лв., с оглед на изводи за фиктивно фактуриране по фактури за доставките на "Престиж ВИП БГ" ЕООД, "МР Транс" ЕООД, "Коев ММ" ЕООД, "Тенс" ЕООД, "Велдим Билд" ЕООД, "Костов консултинг" ЕООД, "Азра 2003" ЕООД, "МАД 123" ЕООД и "Чинар 2009" ЕООД, както и по фактури за строителни материали и гориво на множество доставчици /подробно описани в РД и РА - стр. 7, стр. 9-10, стр. 11, стр. 14, стр. 16 - 17, стр. 20 - 21, стр. 23 - 24, стр. 26 - 27, стр. 32 - 33, стр. 38, стр. 40/, на осн. чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в необосновани фактически изводи за липса на доказана реалност на доставките на услуги СМР и на стоки - строителни материали и гориво. Съдът не съобразил задължителното тълкуване на разпоредби на Директивата за ДДС в Решение от 21.06.2012 г. на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11. Иска се отмяна на решението. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" В. Търново при ЦУ на НАП, чрез юрк. Русева, оспорва жалбата по съображения в писмен отговор. Иска оставяне в сила на първоинстанционното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по същество-неоснователна, поради следното: Предмет на контрол пред първоинстанционния административен съд е бил цитираният РА в посочените части, издаден по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК, поради липса на редовно счетоводство, което да дава възможност за установяване на основата за облагането на ревизираното лице с данъци за ревизираните периоди, както и поради липса на документи, необходими за обективното установяване на данъчните му задължения, представляващи основания по чл. 122, ал. 1, т. 4 и т. 5 ДОПК. Този процесуален ред е избран след проверка от страна на органите по приходите на иззетите в Окръжен следствен отдел на Окръжна прокуратура гр. Велико Търново документи и веществени доказателства на ревизираното лице, за което са съставени Протоколи от 21, 26 и 27.04; 02, 21 и 23.05.2012 г. В РА са направени констатации за фиктивно фактуриране на стоки и услуги по процесните фактури и за недоказана реалност на доставките по фактурите за строителни материали и гориво, поради което ревизираното лице неправилно е приспаднало данъчен кредит по фактурите. За да отхвърли изцяло жалбата на ревизираното лице, първоинстанционният съд е приел, че РА е валиден данъчен акт, при съставянето му не са нарушени съществено процесуалните правила, а констатациите му, ползващи се с презумпция за вярност, не са опровергани с никакви доказателства и доказателствени средства, ревизираното лице не е доказало, че процесните фактури са издадени във връзка с реално осъществени данъчни събития и претендираното право е отказано законосъобразно. Решението е правилно. В административната преписка са представени искания за представяне на документи за данъчното облагане на ревизираното лице до преките доставчици, посочени като издатели на фактурите, по които е отказан данъчен кредит и протоколи от насрещни проверки на тези доставчици, от които се вижда, че не са представени никакви доказателства. В папка № 3 на приложената преписка се съдържат доказателства за договори и издадени фактури от страна на РЛ като изпълнител на договори за доставки на стоки и услуги, за които не е доказана никаква връзка с фактурите, по които е отказан данъчен кредит. Ревизираното лице също не е представило никакви доказателства, с обяснението, че всички, с които разполага са иззети във връзка с образувано досъдебно наказателно производство против управителя на дружеството. РЛ не е оспорило ревизионния доклад, нито е представило или поискало събирането на доказателства при оспорването на РА по административен ред. В съдебното производство, по искане на жалбоподателя е назначена съдебно-счетоводна експертиза със задача до провери счетоводството на ревизираното дружество и тези на доставчиците и да даде заключение за осчетоводяването на процесните фактури, както и отразените във връзка с тях разходи, която е заличена с определение от 18.11.2013 г. поради невнасяне на определения депозит. При тези факти, първоинстанционният съд, като е съобразил, че правото на данъчен кредит възниква само по реално осъществени доставки и че тежест на лицето, което претендира това право, е да докаже посочените факти с правно значение, от които черпи изгодни за себе си правни последици, обосновано е приел, че жалбоподателят не е извършил такова доказване. Твърдения на ревизираното лице, че счетоводството му е било водено редовно липсват, а те биха могли да бъдат доказани единствено с помощта на съдебно-счетоводна експертиза, поради което констатациите на РА за липса на редовно водено счетоводство, като основание за извършването на ревизията по реда на чл. 122 и сл. ДОПК, базирани на протоколираните посещения на органите по приходите и извършените от тях проверки на иззетите счетоводни документи на ревизираното дружество в окръжния следствен отдел, са останали неопровергани. В жалбата си до административния съд, ревизираното лице е поддържало, че поради мерки за процесуална принуда против управителя, не е било в състояние да се защитава, но в съдебното производство пред първоинстанционния съд то се е явило лично на първото съдебно заседание, имало е упълномощен адвокат, не е направило никакви доказателствени искания, освен това за експертизата, което е уважено, но поради невнасяне на депозита, тя е заличена. Отделно от това, оплаквания за нарушено право на защита в касационната жалба липсват. Неоснователно е касационното оплакване за потвърждаване на РА единствено поради неоткриване на преките доставчици и непредставяне на доказателства от тяхна страна. Ревизираното дружество също е имало възможност да представя доказателства по посочените факти с правно значение, за които му е указана доказателствена тежест. Неоснователно е касационното оплакване за несъобразяване на Решението на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11. ВАС многократно се е произнасял, че даденото и с това решение тълкуване на разпоредби на Директивата за ДДС следва постоянната практика на Съда, че добросъвестният получател по реално осъществена облагаема доставка не следва да бъде санкциониран с отказ на право на данъчен кредит по фактурата за тази доставка поради действия на своя доставчик. Настоящият случай не е такъв именно защото не е доказана реалността на доставките, а фактическата преценка за осъществяването на този факт, според съдебната практика на СЕС, в съответствие с принципа на национална процесуална автономия, е в компетентността на националната юрисдикция, която следва да извърши тази преценка съобразно националните правила за доказване. Съгласно т. 36 и т. 37 на мотивите на Решение от 06.12.2011 г. на СЕС по дело С-285/11 Боник, "Съдът е постановил, че правните субекти не могат с измамна цел или с цел злоупотреба да се позовават на нормите на правото на Съюза (вж. по-специално Решение по дело Fini H, посочено по-горе, точка 32, Решение по дело Halifax и др., посочено по-горе, точка 68, Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 54 и Решение по дело Mahagйben и Dбvid, посочено по-горе, точка 41). Поради това националните административни и съдебни органи следва да откажат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че се прави позоваване на това право с измамна цел или с цел злоупотреба (вж. Решение по дело Fini H, посочено по-горе, точка 34, Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, посочено по-горе, точка 55 и Решение по дело Mahagйben и Dбvid, посочено по-горе, точка 42). В същия смисъл са и т. 48 и 49 от мотивите на Решение от 07.10.2010. на СЕС по дело С-285/09 R.: "В това отношение представянето на фактури или декларации с невярно съдържание, както и всяко друго манипулиране на доказателствата, може да възпрепятства правилното събиране на данъка и следователно да застраши доброто функциониране на общата система на ДДС. Подобни деяния обаче са с още по-голяма степен на обществена опасност, когато са извършени в рамките на преходния режим за облагане на вътреобщностните доставки, който, както се припомня в точка 42 от настоящото решение, функционира въз основа на предоставените от данъчнозадължените лица доказателства. Следователно правото на Съюза не е пречка държавите членки да считат съставянето на фактури с невярно съдържание за част от данъчна измама и в този случай да не допускат освобождаване (вж. в този смисъл Решение по дело Schmeink & Cofreth и Strobel, посочено по-горе, точка 62, както и Определение от 3 март 2004 г. по дело Transport Service, C-395/02, Recueil, стр. I-1991, точка 30). Предвид всичко изложено, оспореното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. Юрисконсултско възнаграждение на ответника не следва да бъде присъждано поради това, че такова вече е присъдено от първоинстанционния съд в размера по чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение