Определение № 6609 от 16.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5636/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба, подадена от "Б." ЕООД, със седалище гр. Русе, чрез процесуалния му представител адвокат В. Борисова, против определение № 15202/21.04.2026 г., постановено по адм. дело № 3044/2026 г. на Административен съд София-град /АССГ/, първо отделение, 65-ти състав, в частта, с която е оставена без разглеждане като недопустима жалбата на дружеството срещу отказ рег.№ 5364р-116/05.01.2026 г. на заместник директор на Дирекция "Миграция" при МВР да издаде разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа" на И. А., гражданин на Република Турция, и образуваното производство, в частта му по тази жалба, е прекратено. Релевирани са подробни доводи за неправилност на определението, като необосновано и в противоречие с приложимия материален закон, по които се претендира отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на оспорването. С жалбата е предявено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС/ по формулиран с нея въпрос, свързан с процесуалната легитимация на работодателя в процедурата за издаване на разрешение за пребиваване и работа. Ответната страна - заместник директорът на Дирекция "Миграция" при МВР, редовно уведомен, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на четвърто отделение, намира, че частната жалба като подадена в срока по чл. 230 АПК от легитимирано лице, е допустима, а разгледана по същество - основателна, поради следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалбите на "Б." ЕООД и И. А., подадени против отказ рег.№ 5364р-116/05.01.2026 г. на заместник директора на Дирекция "Миграция"-МВР да издаде на чужденеца разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа", на основание чл. 24и от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. С атакуваното определение жалбата на търговското дружество е оставена без разглеждане, а образуваното по нея съдебно производство е прекратено, по мотиви, че за него не е налице правен интерес да оспорва административния акт - на посочено основание чл. 159, т. 4 АПК. Решаващият състав на АССГ приема, че след като "Б." ЕООД не е адресат на процесния отказ за издаване на разрешение за продължително пребиваване в Република България /РБ/ и липсва правна норма, регламентираща възможността му да предявява чужди права по съдебен ред, то не е активно легитимирано и да го атакува по съдебен ред. На първо място следва да бъде разгледано направеното с частната жалба искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, по въпроса "Допуска ли правото на Съюза национална съдебна практика, която отказва процесуална легитимация на работодател в производството по отказ за издаване на единно разрешение за пребиваване и работа, когато същият е нормативно признат заявител и отказа съдържа правна преценка относно негови действия, обосновки и задължения?". Според чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ Съдът в Люксембург е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, а когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе, а в случай, че въпросът е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС. Същевременно обаче чл. 628 ГПК поставя като условие за отправяне на запитването, нормата от правото на Европейския съюз или на акт на негов орган да е от значение за правилното решаване на делото, което в случая не е налице. Още повече, правилата на Директива 2011/98/ЕС са въведени в действащия ЗЧРБ и липсват наведени твърдения за неправилното й транспониране, поради което и съдът приема, че отправянето на преюдициално запитване не е необходимо за разрешаване на повдигнатия спор. Предвид изложеното, искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение. Разгледана по същество, частната жалба е основателна и атакуваното определение като неправилно следва да бъде отменено, по следните съображения: Съгласно чл. 24и, ал. 4 ЗЧРБ, заявлението може да бъде подадено както лично от чужденеца, така и от работодателя или упълномощено от него лице. Законодателят изрично предоставя на работодателя процесуалното качество на заявител, легитимирайки го като страна в административното производство. Това качество е видно и от разпоредбата на ал. 20 на чл. 24и ЗЧРБ, според която за решението се уведомява заявителя, без разграничение на отделните възможни субекти, имащи това качество. В този смисъл текстът на чл. 24и ЗЧРБ налага да се приеме, че производството по издаване на единно разрешение не е едностранно насочено единствено към придобиване на права от чужденеца, а представлява сложна административна процедура, в която са съчетани елементи, както на правото на пребиваване, така и на достъп до пазара на труда. В този смисъл работодателят не участва в производството като трето външно лице, а като активен субект, чиято инициатива и участие са предпоставка за неговото развитие. В подкрепа на това заключение са и множеството задължения, възложени му от закона, а именно - да обоснове необходимостта от наемане на чужденеца, да представи доказателства за проведено търсене на работна сила на вътрешния пазар, да декларира спазването на условията на труд и заплащане, и да представи конкретен трудов договор. Посочените задължения не са формални, а съставляват съществена част от фактическия състав, предпоставящ издаването на разрешение, поради което и работодателят се явява носител на собствени права и законни интереси в рамките на производството. Отказът по чл. 24и ЗЧРБ, накърнява пряко и непосредствено и неговата правна сфера, препятствайки възможността за реализиране на вече предприети, организационни и правни действия по наемането на конкретен работник, включително на сключен срочен трудов договор, чието влизане в сила е обусловено от издаване на разрешението, респективно - отказа влече невъзможност за заемане на съответната длъжност и засяга икономически и организационни интереси на работодателя да си осигури необходимата му работна сила. Наред с горното следва да се посочи, че съгласно § 22 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗЧРБ /обн., ДВ, бр. 70/09.08.2013 г./ националният закон въвежда изискванията на Директива 2011/98/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно единна процедура за кандидатстване на граждани на трети държави за единно разрешение за пребиваване и работа на територията на държава-членка и относно общ набор от права за работници от трети държави, законно пребиваващи в държава-членка /Директива 2011/98/ЕС/, т. 10 от преамбюла на която акцентира върху правото на работодателя и на гражданина на третата държава да участват в процедурата, независимо кой от тях подава заявлението за издаване на единното разрешение. Чл. 4, пар. 1 от Директивата предоставя на всяка държава-членка да реши да предостави ли възможност за иницииране на производството и на кой от двамата субекти. Най-общо, анализираната уредба налага извода, че европейският законодател легитимира работодателя като самостоятелен участник в процедурата по издаване на единно разрешение с произтичащите от това права. Именно в съответствие с тези правила, чл. 24и, ал. 4 от националния закон допуска заявлението да се подава, както лично от чуждия гражданин, така и от работодателя, което прави всеки един от тях страна в административното производство, защитаваща свои самостоятелни права. Предвид изложеното, в производството по чл. 24и ЗЧРБ работодателят не действа като процесуален субституент, а като страна по бъдещото трудово правоотношение със собствен правен интерес от оспорването. Да се приеме, че упражнява чуждо материално право, респективно - че не разполага с активна легитимация, би означавало да му се признае право да инициира административното производство, но да му се отрече възможност да защити резултата от него, което е несъвместимо с изискването за ефективна съдебна защита, закрепено в чл. 8, § 2 от Директива 2011/98/ЕС и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. По тези съображения, настоящият състав на Върховния административен съд приема, че доколкото процесното заявление за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа" е подадено от работодателя и чужденеца, то всеки от тях има правен интерес да обжалва постановения отказ. С оглед на това, като е приел, че е сезиран с недопустима жалба, първостепенният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, а делото - върнато за продължаване на съдопроизводствените действия и по жалбата на "Б." ЕООД. В аналогичен смисъл са и постановените определения № 5666/26.05.2026г. по адм.д. № 5210/2026г. и № 5734/27.05.2026г. от ВАС, четвърто отделение.