Определение № 7035 от 24.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5715/2026 г.

Образувано е по частна жалба на Комисия за защита на личните данни (КЗЛД/Комисията), чрез процесуален представител - държавен експерт М. Райчева, срещу Определение № 4328/21.04.2026 г., постановено по адм. дело № 3443/2026 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение. По подробно изложени съображения за неправилност на съдебния акт, се претендира неговата отмяна. Ответникът - А. К. К., не ангажира становище по жалбата. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, намира частната жалба за процесуално недопустима по следните съображения: С оспореното определение тричленният състав на Върховния административен съд е оставил без разглеждане частната жалба на КЗЛД срещу Определение № 6409/17.02.2026 г. по адм. дело № 12016/2025 г. на Административен съд София-град (АССГ), с което е изменено постановеното по същото дело Определение № 42818 от 19.12.2025 г., в частта на присъдените разноски, и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат, решаващият състав се е позовал на предписанието на чл. 200, ал. 2 АПК и приетото в Тълкувателно решение № 2 от 24.03.2021 г. на ВАС по тълк. дело № 10/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия, като е отрекъл процесуалната легитимация на КЗЛД. Посочил е, че след като административният орган - издател на отменения административен акт не може да инициира съдебен контрол по отношение основното определение, то същият не може да обжалва и определението по чл. 176а АПК, каквото се явява Определение № 6409/17.02.2026 г. Цитирал е относима съдебна практика - Определение № 4568 от 9.04.2021 г. по адм. дело № 8251/2020 г. и Определение № 12130 от 10.10.2018 г. по адм. дело № 10492/2018 г. на Върховния административен съд. Изтъкнал е, че Комисията може да упражни правото си по чл. 176а АПК и да поиска изменение на постановения в производството по чл. 197 и сл. АПК акт в частта му за разноските, но не може да обжалва съдебният акт, с които първоинстанционният съд се е произнесъл по направеното искане, т.к. той се контролира по реда, по който подлежи на обжалване самото решение. Определението е валидно, допустимо и правилно. Постановеното на основание чл. 56, ал. 2 АПК решение на КЗЛД за прекратяване на образуваното административно производство, съгласно чл. 56, ал. 4 АПК, може да се обжалва по реда на Глава десета, Раздел IV. Съдебното производство пред АССГ е проведено именно по реда на този раздел, озаглавен "Обжалване на отказ за разглеждане на искане за издаване на административен акт" (чл. 197 - чл. 202 АПК). Новелата на чл. 200, ал. 2 АПК предвижда, че определението, постановено по жалбата може да се оспорва от страните, участващи в административното производство. Сравнителният анализ на нормите на чл. 15, ал. 1, вр. с чл. 27, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 АПК налага извод, че страни в досъдебната фаза на административния процес могат да бъдат прокурорът и всеки гражданин или организация, чиито права, свободи или законни интереси са или биха били засегнати от административния акт, или за които той би породил права или задължения. Административният орган, пред който се развива производството няма качеството на надлежна страна по спорното материално административно правоотношение, т.к. е решаващ орган. Статут на надлежна (главна) страна административният орган придобива едва в спорното правораздавателно производство (съдебната фаза на административния процес), а материалноправната му легитимация е определена от качеството на издател на акта - страна, засегната от правния спор - срещу която се води делото (Арг.: чл. 153, ал. 1 АПК). Поради това и съгласно чл. 200, ал. 2 АПК Комисията не е процесуално легитимирана да оспори съдебния акт, с който постановеното решение за прекратяване на административното производство е отменено като незаконосъобразно. При условие, че КЗЛД не е участник в материалното административно правоотношение, постановеният акт не засяга пряко и непосредствено интересите й, което обстоятелство да обуславя допустимостта на предявена жалба. Тя обаче има право да иска изменение на този акт в частта за разноските, по предвидения за това процесуален ред, като произнасянето на решаващия съд в тази хипотеза също не подлежи на оспорване. Когато актът, с който се финализира производството не подлежи на обжалване, правният режим се прилага и за постановеното относно дължимите разноски, т.к. е недопустимо актът по основното производство да е необжалваем по силата на изричните норми на АПК, а акцесорният акт за разноските да подлежи на инстанционен контрол. Отговорността за разноски е субсидиарна и винаги обусловена от изхода на материалноправния спор. Съдебно-деловодните разноски по принцип се присъждат със самото съдебно решение, но е възможно това да бъде извършено и впоследствие, в нарочно производство и в рамките на нормативноустановен преклузивен срок, с изтичането на който се погасява правото на страната да иска и получи тези разноски (Сравн.: чл. 176а, ал. 1 АПК). Разглеждането на искането за изменение или допълнение на решението в частта на разноските се извършва от съда, приключил делото в съответната инстанция, т.к. произнасянето по основателността му е съставна част от произнасянето по спора, предмет на делото. Целта на производството по чл. 176а АПК е да се отстранят пропуски или грешки на съда, което достатъчно ясно индикира за несамостоятелния му характер. И именно принадлежността на този въпрос към границите на осъществявания по делото съдебен контрол го прави подчинен на режима, приложим към основния спор. Затова и разпоредбата на чл. 176а, ал. 3 АПК изрично постановява, че определенията за разноските могат да се обжалват по реда, по който подлежи на обжалване и самото решение. Това определение представлява неразделна част от основния съдебен акт, с което съдът се е произнесъл по съществото на спора, т.е. те в своята цялост представляват един съдебен акт. Няма нито правна, нито житейска логика произнасянето на съда по разноските, когато това е извършено с крайния акт, да бъде окончателно, а когато това е сторено по реда на чл. 176а АПК - да се категоризира като потенциален обект на инстанционен съдебен контрол. Възприемането на обратната теза би въвело различен режим на обжалваемост по отношение на идентични по своя предмет произнасяния, което е недопустимо. Правото на жалба е потестативно процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права и липсата му, бидейки абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на съдебното оспорване, игнорира възможността за осъществяване на касационен контрол. Позоваването на изолирана съдебна практика в обратния смисъл не може да обоснове друго правно разрешение, доколкото същата няма задължителен характер по смисъла на чл. 130, ал. 2 ЗСВ. С оглед изложеното, процесуално законосъобразно тричленният състав е приел, че Комисията не е процесуално легитимирана да оспори съдебния акт и подадената частна жалба е оставена без разглеждане, а образуваното по нея съдебно производство е прекратено. Оспореното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, І петчленен състав на Втора колегия