Решение № 65 от 5.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 906/2012 г.

Решение № 65 от 5.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 906/2012 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Камелия Маринова Производството е по чл. 290 - чл. 293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. М. В., чрез пълномощника й адвокат С. Л., против решение № 262 от 13.07.2012 г., постановено по гр. д. № 611 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Велико Търново, с което е отменено решение № 17 от 30.03.2012 г. по гр. д. № 360/2010 г. на Районен съд-Елена и е постановено друго за намаляване на универсално завещателно разпореждане от 17.09.1991 г. на И. Х. В. в полза на М. М. М. с *, с която е възстановена запазената част на Д. М. В. от наследството на И. Х. В., допусната е съдебна делба на описаните имоти между страните и при права както следва: Д. М. В. - * ид. ч. и М. М. М. - * ид. ч. и е отменен нотариален акт № *, том *, рег. № *, н. д. № */* г. на нотариус Й. Ц. за * ид. ч. от описаните в него имоти. К. е изложил твърдения, които по същество се свеждат до довод за неправилно приложение на материалния закон с оглед извода на съда, че завещанието от 17.09.1991 г. е датирано. Иска се отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново, с което да се приеме за нищожно завещателното разпореждане и да се допусне делба при равни квоти на страните. Ответникът по касационната жалба М. М. М. не е подал писмен отговор. С определение № 644 от 15.12.2012 г., постановено по делото е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: "за да се приеме, че е спазено изискването на чл. 25, ал. 1 ЗН за датиране на завещанието, следва ли датата да е инкорпорирана в съдържанието на завещателното разпореждане или е достатъчно датното изражение да е поставено върху материалния носител извън текста, с отстояние преди и отделно от останалите реквизити на съдържанието". Поставеният въпрос е относим към изхода на настоящото дело, по което спорът касае действителността на саморъчното завещание на И. Х. В. с оглед спазване изискването на чл. 25, ал. 1 ЗН за датиране и обстоятелството, че датата 17.09.1991 г. е поставена в горния ляв ъгъл на листа, върху който е обективирано завещанието и след нея е наименованието на сделката "саморъчно завещание" и целият останал текст на разпореждането. Първоинстанционният съд е приел, че завещанието е нищожно, тъй като поставена в горния ляв ъгъл на листа, датата не е включена в текста на документа и не е елемент от неговото текстово съдържание. В. съд е приел, че завещанието е действително, като е мотивирал извода си с тълкуване на нормата на чл. 25, ал. 1 във връзка с чл. 42, б. "б" от ЗН, в която единствено спрямо подписа е поставено условие да се намира след завещателното разпореждане и след като само за един от трите реквизита законът се интересува къде в документа е изписан, се налага извод, че датата на завещанието може да бъде поставена навсякъде в документа, стига да не следва подписа. Аналогичен извод е направен и при интерпретацията на завещанието като частен документ, като съгласно чл. 180 ГПК достатъчно е датата да предхожда - без значение къде е поставена - подписа, за да се счете, че е поставена от издателя на документа. Същият извод - че е без значение къде в документа на завещанието фигурира датата на съставянето му, и по специално, че не е нужно да е в текста на завещателното изявление - е обоснован и чрез сравнително тълкуване на правната регламентация на други стриктно документални сделки - чек, запис на заповед и менителница, които са все едностранни формални сделки, реквизитите, на които законодателят е намерил за нужно изрично да предвиди. При менителничните ефекти законът изисква наименованието на документа да се съдържа в текста на изявлението, а при завещанието - да съдържа означение на датата, на която е съставено, т. е. там където законът изисква датата или друг реквизит в документа да фигурират на точно определено място, изрично го предвижда, а в приложимият в случая чл. 25, ал. 1 ЗН подобно изискване не се поставя. По основанието за допускане на касационно обжалване: Изискванията за форма са гаранция за сериозността и истинността на завещанието и свободното изражение на волята на неговия автор. Всяка последна воля на завещателя се изразява и доказва само с писмен акт, извършен по предписаните от закона под страх от недействителност форми; без такъв писмен акт няма завещание. Саморъчното завещание е това, което е цяло написано, датирано и подписано с ръката на завещателя. За да се счете актът за завещание достатъчно е да се вижда от съдържанието му, че съдържащите се в него разпореждания са разпореждания относително разпределението на имотите на завещателя след смъртта му, т. е. да се вижда, че с тези разпореждания се установяват наследници или завети. Датирането е вторият съществен елемент от завещателните разпореждания. Законът изисква дата на завещанието, под страх от недействителност, по следните причини: 1. да се знае точно в кое време е направено завещанието, за да може да се знае, способен ли е бил завещателят по това време да завещава, или пък завещателните разпореждания са недействителни по някоя причина, която е правила завещателя в това време неспособен да завещава; 2. ако има две завещания, които съдържат противни и несъвместими разпореждания, да се знае, кое от тях е последното, което отменя по-рано написаното. Законът не разрешава изрично въпроса, къде е мястото на датата, но от определеното място на подписа, който трябва да е последната дума на завещанието, трябва да се заключи, че датата не може да бъде след подписа, защото подписа е, който дава санкция на цялото завещание, а датата по изложените по-горе мотиви се нуждае най-много от подобна санкция. Щом датата не може да бъде след подписа, тя може да бъде на всяко място преди от подписа. Липсва изискване датата да е част от текста на саморъчното завещание и следователно, за да се приеме, че завещанието е датирано, е достатъчно датното изражение да е поставено върху материалния носител, върху който е обективирано завещателното разпореждане, като щом предхожда подписа е без значение нейното място върху материалния носител. С оглед отговора на поставения въпрос следва, че изводът на въззивния съд, че процесното завещателно разпореждане от 17.09.1991 г. е действително е съобразен с материалния закон. Не са налице сочените в касационната жалба касационни основания, поради което атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 293 от ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение