Определение № 202 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. И. А., чрез адв.Т. Д. срещу разпореждане от 03.07.2020 г. по възз. гр. д. № 2857/2018 г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение молбата на страната за издаване на изпълнителен лист въз основа на невлязлото в сила въззивно решение. В частната жалба се сочи, че разпореждането е неправилно и се моли за неговата отмяна. Ответната страна - [община], чрез адв. П. К. оспорва частната жалба и изразява становище, че съгласно чл.243, ал.2 ГПК правилно е приетото от съда, че срещу общината е недопустимо предварителното изпълнение на невлязло в сила осъдително решение. Моли разпореждането да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че частната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна, предвид следното: С разпореждането си апелативният съд е отказал да издаде в полза на жалбоподателя на изпълнителен лист по невлязлото в сила въззивно решение за сумите – главница в размер на 18 910.96 лв.; и разноски за двете инстанции общо в размер на сумата 3 726.74 лв. (1 200 лв. + 2 526.74 лв.). Приел е, че въззивното решение „не съставлява изпълнителен титул преди влизането му в сила, когато е постановено срещу държавен или общински орган“. Обжалваният акт е неправилен в частта, с която е отказано издаването на изпълнителен лист за присъдената сума от 18 910.86 лв. Съгласно правилото на чл. 404, т. 1, пр. 2 ГПК, на принудително изпълнение подлежат невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища. Разпоредбата на чл. 243, ал. 2 ГПК (която очевидно е имал предвид въззивният съд) е специална и предвижда недопустимост на предварителното изпълнение на невлязло в сила решение срещу изчерпателно изброен кръг правни субекти - държавата, държавните учреждения и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения. Общините не попадат в този кръг лица и не са държавно учреждение по смисъла на чл. 243, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 136, ал. 1 КРБ и чл. 2 ЗМСМА общината е основната административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление и не могат да бъдат приравнени към държавните учреждения, предвид самостоятелността и структурата на общинския бюджет ( арг. от чл. 141, ал.1 КРБ, чл. 52 ЗМСМА и чл.45, ал. 1 от Закона за публичните финанси), включваща освен субсидии от държавата и собствени общински приходи. В случая, след като е постановено осъдително въззивно решение, изпълнението на което не е спряно от ВКС по реда на чл.282 ГПК, то за съда не е налице пречка да удовлетвори искането за издаване на изпълнителен лист за присъденото по предявения иск (вж. - определение № 24/18.01.2021 г. по ч.гр.д. № 3921/2020 г., III г.о., определение № 489/17.07.2019 г. по ч.т.д. № 722/2019 г., II т.о., определение № 390/ 13.07.2015 г. по ч.т.д. № 1304/2015 г., II т.о., определение № 395/20.09.2011 г. по ч.гр.д. № 357/2011 г., ІІ г.о. на ВКС и др.). Разпореждането е правилно в частта, с която е отказано издаването на издаването на изпълнителен лист за разноските за производството пред двете инстанции. Включването на невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища в категорията съдебни актове, ползващи се с изпълнителна сила, е отклонение от правилото, че само съдебните актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо и свързаната с това стабилност на удостовереното с тях изпълняемо право, подлежат на принудително изпълнение. В съдебната практика трайно е застъпено становището, че в обхвата на соченото изключение не се включва тази част от съдебното решение, с която въззивният съд се е произнесъл по дължимите в производството разноски. Аргумент за това се черпи от характера на правото на разноски в процеса, което се поражда с оглед развитието на исковото производството и съществува отделно от спорното материално право. Соченото разрешение намира опора и в уредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК, която предвижда, че съдът допълва решението си в частта за разноските с акт от категорията на съдебните определения. Според чл. 404, т. 1, пр. 1 ГПК съдебните определения също подлежат на принудително изпълнение, но само ако същите са влезли в законна сила. С подаването на касационната жалба срещу постановеното по въззивното дело съдебно решение, разрешеният с него правен спор е пренесен за разглеждане пред касационния съд, поради което както решението, така и инкорпорираното в него определение за разноските, не са влезли в сила, а въпросът за дължимостта им може да бъде пререшен съобразно изхода на делото, образувано по касационната жалба. Предвид изложеното, обжалваното разпореждане следва да се потвърди в частта, с която е оставена без уважение молбата за издаване на изпълнителен лист за вземанията за разноските за производството. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение