Определение № 535 от 08.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 205/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 от ГПК. „Хук кобург – Алгемейне ферзихерунг“ АД, чрез адв. Л. Т. обжалва определение № 1403/21.12.2023 г. по ч.т.д. 1864/23 г., на Второ търговско отделение на ВКС, с което е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателя частна жалба срещу определение № 2584/18.10.2023 г. по в.гр.д. 2602/23 г., САС, 8 състав, с което е спряно производството по делото до произнасянето от СЕС по дело С-86/23 г. Оспорва извода на съда, че определението не подлежи на обжалване. Според касатора не е допустимо да се тълкува разширително нормата на чл. 631, ал. 1 от ГПК. Нормата създавала изключение, което е уредено изрично и представлява отклонение от изискването за гарантиране правото на защита на страните в производството. Самото спиране, от своя страна, било в отклонение от принципа на служебното начало – съдът се освобождавал от задължението да предприеме необходимите действия за разглеждане и решаване на делото. Спирането на производството било в отклонение от развитието на производството, срещу което страните следвало да имат механизъм за защита, тъй като и ищецът, и ответникът имали в еднаква мярка интерес от решаване на делото. След като този механизъм бил предвиден, възможност за обжалване на определението трябвало да се тълкува стриктно. Законодателят не бил предвидил необжалваемост на определението за спиране на производството до произнасяне на СЕС по отправено по друго преюдициално запитване, то частната жалба била допустима. Отделен бил въпросът за нейната основателност. Формулира разлика между определенията, с които съдът сам отправя преюдициално запитване, и когато спира производството поради отправено от друг съд преюдициално запитване. В първия случай, съдът вземал предвид становището на страните, като съобразява позоваванията на страните. В другия случай, следвало да се изясни дали това запитване има отношение към предмета на делото. След като съдът, постановил спирането, не е отправил сам правния въпрос до СЕС. В хода на конкретното производство по настоящето дело, първоинстанционният съд бил отправила преюдициално запитване и не ставало ясно защо има необходимост от второ произнасяне от СЕС. Това бил въпросът, който следвало да се разреши по пътя на инстанционния контрол. Моли да се отмени определението. Ответниците Д. А. Р. и Р. А. Р. считат, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е в срок. Препис от определението е връчен на 03.01.2024 г. Частната жалба е подадена на 10.01.2024 г. Следователно е подадена в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК срок. С обжалваното определение, съставът на ВКС, II ТО е приел, че частната жалба на жалбоподателя, застрахователно дружество, срещу определението на Софийски апелативен съд за спиране на производството по делото до постановяване на решение от СЕС по дело С-86/23 г., е недопустима. Отправянето на преюдициално запитване от запитващия национален съд бил резултат на неговата суверенна преценка, поради което съгласно чл. 631, ал. 1 от ГПК, постановеното от този съд определение е прието за неподлежащо на обжалване. Аналогично на посоченото е изводът, че независима и автономна е преценка на следващ съд, когато спира производството по висящото пред него дело, поради вече отправено преюдициално запитване, като основанието и необходимостта от спиране и в двете хипотези са идентични – гарантиране еднаквото прилагане правото на ЕС. Съставът на ВКС е обосновал, че целта на спирането на производството и в двете хипотези е възприемане на тълкуване, което е в унисон с правото на ЕС. Поради това следвало да се приеме, че идентичността на предприетото процесуално действие предпоставя и еднакъв режим за обжалваемост на постановения акт. В двете посочени хипотези на спиране на делото, преценката на съда коя е приложимата за спора материалноправна норма, дали за правилното му разрешаване следва да се приложи разпоредбата от правото на ЕС или се съобрази акт на СЕС, е част от същинската правоприлагаща дейност, която е изцяло в компетентността на съответния решаващ съд. Съставът на ВКС е обобщил заключение, че проверката на правилността на тази преценка, чрез обжалване на определението за спиране би представлявала неоправдана намеса на процеса на формиране на вътрешното убеждение на съда, постановил спиране, която проверка не е допустима на този етап от производството по делото. Пояснено е, че изводът за необжалваемост на определението за спиране на производството по делото, при отправено вече искане за преюдициално заключение, не води до безконтролност на акта на постановилия го съд, тъй като преценката за законосъобразност на определенията, които не подлежат на самостоятелно обжалване, се извършва при инстанционната проверка на постановения от този съд акт по съществото на спора. Принципът за решаване на спора в разумни срокове не следвало да ограничава и да бъде за сметка на разумното прилагане на принципа за ефективност и законосъобразност на резултата от съдебното производство. Следва да се отбележи, че във въззивното производство, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че от значение за определяне дължимия размер на застрахователното обезщетение следва да се вземе предвид последователната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и принципа на пълно и универсално обезщетяване на увредените лица, установен с чл. 51, ал. 1 от ЗЗД. С отговора на исковата молба, ответникът бил оспорил искането на ищците относно размера на претендираните обезщетения. С определението си въззивният съд е приел, че част от предмета на делото е правният въпрос относно приложение на чл. 16 от регламент 865/2007 г. на ЕП и на Съвета от 11.07.2008 г., поради това и отправеното от ВКС преюдициално запитване, на основание чл. 267 от ДФЕС, по което е образувано дело С-86/23 г., СЕС било от значение за разрешаване на спора по делото. Отговорът бил от значение, тъй като ще е от значение дали следва да се приложи императивната правна норма, произтичаща от правото на съда, като основен правен принцип на държава членка, какъвто е принципът на справедливостта, на основание чл. 52 от ЗЗД, и дали тази норма следва да се разглежда като особено повелителна норма при преценка правата на ищците. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт, постановен от друг състав на ВКС, е правилен. Невъзможността за инстанционен контрол на определението по чл. 631, ал. 1, изр. 1 ГПК произтича от императивната разпоредба на чл. 631, ал.1, изр. 2 ГПК, съгласно която определението, с което се отправя преюдициално запитване до СЕС и се спира производството по делото не подлежи на обжалване. В хипотезата на вече отправено преюдициално запитване от друг национален съд на същата държава членка или от национален съд на друга държава членка на същите преюдициални въпроси до СЕС, но съдът, разглеждащ правен спор, по отношение на който същите са относими, следва да спре производството предвид задължителната сила на решението на СЕС за всички съдилища в Република България съгласно чл 267 ДФЕС и чл. 633 от ГПК. По същите съображения настоящият съдебен състав приема, че разпоредбата на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК, е относима и към определението за спиране на производството поради отправено от друг национален съд преюдициално запитване до СЕС, което ще бъде от значение за решаване на съответния правен спор. Следва да се посочи, че съгласно решение C-283/81 националните юрисдикции, чийто актове не подлежат на обжалване, са длъжни, а всяка друга юрисдикция може да отправи преюдициално запитване по въпрос, свързан с тълкуването на норма от правото на ЕС и валидността на актове на институциите на Европейския съюз. Преюдициалното запитване, на основание чл. 267 от ДФЕС, е израз на сътрудничеството между СЕС и националните юрисдикции, както и ролята на националните съдилища съгласно тази разпоредба по приложение на правото на ЕС. Съгласно решение С-210/06 г., т. 98 компетентността, предоставена на всяка национална юрисдикция да отправи преюдициално запитване пред СЕС, не може да се ограничава от национални разпоредби, които позволяват на въззивна юрисдикция, по реда на обжалване, да измени акт, с който се отправя преюдициално запитване и да отхвърли това запитване. В решение по дело С-564/19 г. на СЕС, т.т. 70, 72 и 77, СЕС изрично е прието, че чл. 267 от ДФЕС, не допуска акт на върховна съдебна инстанция, с която се преценява отправянето на преюдициално запитване за незаконосъобразно, поради това, че поставените въпроси в преюдициалното запитване са нерелевантни и следва да се разреши спора, е несъвместим с чл. 267 от ДФЕС. СЕС приема, че когато възниква въпрос относно тълкуването на норма от ПЕС или тълкуването и валидността на акт на институция на Съюза, в зависимост от случая, националната юрисдикция има право или е длъжна да отправи преюдициално запитване, без да е възможно, това право, респ. задължение да бъде ограничено от национални правни норми или съдебна практика. С оглед правомощието на СЕС да преценява допустимостта на отправени преюдициални запитвания, следва да се изключи възможността както когато съд е установил наличието на предпоставки за отправяне на преюдициално запитване и отправя такова, така и когато е преценил, че вече е отправено преюдициално запитване от друг съд в същата или друга държава членка по отношение на същите правни въпроси, които се поставят по спора, който той разглежда. Преценката относно допустимостта на отправените въпроси до СЕС относно тълкуването и действителността на актове на ЕС, е от компетентност само на СЕС, като изключва преценка на национална юрисдикция относно законосъобразността, по реда на обжалване на акта за спиране и отправяне на преюдициално запитване. Да се допусне по реда на инстанционния контрол да бъде изследван въпросът за необходимостта от отправяне на преюдициално запитване по конкретното дело, означава, че е възможно да се засегнат компетентностите на СЕС и съответно задължителното тълкуване, което е длъжен да даде СЕС с оглед правомощието му съгласно чл. 267 от ДФЕС. По един и същи начин следва да се третира правният въпрос както относно отправянето на преюдициално запитване, по реда на чл. 267 ДФЕС и спиране на производството по делото до произнасянето на СЕС, съответно регламентирано и в чл. 631, ал. 1 от ГПК, така и констатацията на решаващия съд, че е необходимо отправянето на преюдициално запитване, въпросите, по които вече са отправени от друг национален съд или съд на друга държава членка и е образувано производство пред СЕС. По същество, със спиране на производството, поради вече отправено преюдициално запитване, решаващият съд преценява, че е необходимо тълкуване на правото на ЕС или определяне валидност на акт на институция на ЕС, по същите правни въпроси и в разглеждания спор. В случая следва да се приеме, че с чл. 631, ал.1, изр. 1 от ГПК е изключен редът за обжалване на актовете когато съдът, разрешаващ спора между страните, е приел, че е отправено преюдициално запитване и то е от значение за разрешаване на спора по делото. Тази норма е приложима и когато съдът спира производството по делото, поради това, че вече по реда на чл. 267 от ДФЕС, е отправено преюдициално запитване пред друг съд. Не може да се приеме, че ще е налице допустимост на обжалване, каквото не е изрично предвидено в ГПК, както и право на преценка относно предпоставките за спиране на производството, поради наличие на предпоставки за отправяне на преюдициално запитване, на основание чл. 267 от ДФЕС, които са същите, както в производство, по което вече е отправено преюдициално запитване и е образувано дело пред СЕС. По изложените съображения следва да се потвърди определението на състава на Върховния касационен съд, с което частна жалба срещу акт на въззивния съд за спиране на производството по делото поради наличие на отправено преюдициално запитване до СЕС по друго дело, е оставена без разглеждане. Доводите в частната жалба, че вече е отправено едно преюдициално запитване, не могат да се обсъждат по вече изложените съображения. Така мотивиран Върховният касационен съд