Определение № 3514 от 21.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2686/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ) срещу Определение №64 от 03.01.2024 г. на Административен съд (АС) – Варна по КАНД №2613/2023 г., с което е спряно производството по делото до приключване на дело № С-61/2023 г. пред Съда на Европейския съюз (СЕС). Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно. Излага подробни доводи, в които сочи, че неправилно първоинстанционният съд е постановил спиране на производството по делото, като е приложил разпоредбите на чл. 229, ал. 1, т. 4 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 144 АПК, тъй като не са налице основанията за спиране на производството. Счита разпоредбата на чл. 144 АПК, както и тази на чл. 229 ГПК, за неприложими в касационното производството по Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Допълва, че производството се спира единствено, когато съдът, пред който делото е висящо, е отправил преюдициалното запитване до СЕС. Счита, че преюдициалното запитване няма отношение за правилното решаване на спора пред АС - Варна, тъй като с решението на СЕС не се разрешава правен спор със силата на пресъдено нещо и не е налице обуславящо спорно преюдициално правоотношение. Иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Счита, че не е налице основание за присъждане на разноски на ответника по частната жалба. Ответникът – ЕТ „Атанасов – А. Атанасов“ изразява становище за недопустимост, евентуално – за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите и съображенията в частната жалба, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна – адресат на оспореното определение и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. За да постанови обжалваното определение и да спре производството, съдът е посочил, че от Административен съд – Хасково с Определение $113 от 31.01.2023 г. по КАНД №997/2022 г. е отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, въз основа на което е образувано дело № С-61/2023 г. Счел е, че е налице основанието на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във вр. с чл. 144 АПК във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), тъй като образуваното пред СЕС дело има отношение към предмета на настоящето производство. Определението е правилно. Правилни са изводите на съда, че е налице основанието, визирано в чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК. С оглед разпоредбата на чл. 63в ЗАНН, решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс, и по реда на глава дванадесета "Касационно производство" на Административнопроцесуалния кодекс. Разпоредбата на чл. 144 АПК се намира в Дял Трети „Производства пред съда“ в глава Девета „Общи разпоредби“, която е приложима както за първоинстанционното, така и за касационното производство. А съгласно разпоредбата на чл. 144 АПК за неуредените в този дял въпроси, а именно дял трети “Производства пред съд”, глава девета “Общи разпоредби”, се прилагат разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че производството се спира единствено когато съдът, пред който делото е висящо, отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК, когато в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното произнасяне по спора, съдът спира производството. По силата на чл. 633 ГПК, вр. с чл. 144 АПК решението на СЕС по преюдициалното запитване е задължително не само за съда, който го е отправил, но и за всички съдилища и учреждения в Република България. Когато е отправено запитване от национален съд на държава-членка и пред друг съд на държава-членка се поставят за решаване същите въпроси, за които е необходимо тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз, вторият съд спира производството по делото до произнасяне на СЕС на основание чл. 633, във връзка с чл. 631, ал. 1 ГПК. В производството пред Административен съд – Варна следва да бъде извършена преценка на правилността на изводите на Районен съд – Девня относно законосъобразността на Електронен фиш №85044948121 на АПИ. С него за нарушение на чл. 102, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) осъществено чрез незаплатена изцяло дължима пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата (ЗП), на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3 във вр. с ал. 3 във вр. с чл. 179, ал. 3б ЗДвП е наложена имуществена санкция в размер на 2 500,00 лв. на ЕТ „Атанасов – А. Атанасов“. Поставеният преюдициален въпрос по дело С-61/2023 г. на СЕС е именно във връзка със съответствието на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури и националната правна уредба, като разглежданата в настоящото производство, с която се предвижда налагане на имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение че е предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност при заплащане на т.нар. „компенсаторна такса“. Като е достигнал до същите правни изводи, а и при липсата на сочените в частната жалба пороци, Административен съд - Варна е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Отговорността за разноски в съдебно-административното производство произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и се носи от страната, чието правно твърдение е отречено с решението. Възлагането на разноските по делото следва да бъде направено при приключването му в зависимост от изхода на правния спор. Поради това по претендираните от ответника разноски следва да се произнесе съдът в основното производство, с чийто съдебен акт приключва делото. В този смисъл настоящият съдебен състав се е произнасял с определения по адм. дело №9831/2023 г., адм. дело №10330/2023 г., адм. дело №10886/2023 г., адм. дело №10898/2023 г., адм. дело №10938/2023 г., адм. дело №11751/2023 г., адм. дело №12172/2023 г., адм. дело №12179/2023 г., адм. дело №12332/2023 г., адм. дело №12333/2023 г., адм. дело №371/2024 г., адм. дело №457/2024 г., адм. дело №663/2024 г., адм. дело №728/2024 г., адм. дело №1157/2024 г., адм. дело №1342/2024 г., адм. дело №1473/2024 г., адм. дело №2071/2024 г. и други. Цитираната от ответника изолирана практика не може за обоснове различен правен извод. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение