Определение № 1049 от 07.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2482/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от „Корпоративна търговска банка“ АД (н), чрез адв. П. И. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 259/01.10.2025 г., постановено по в. т. д. № 74/2025 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, 2 граждански и търговски с-в, с което е оставена без уважение молбата на банката за изменение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК на постановеното по делото въззивно решение в частта му за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд е достигнал до неправилния правен извод, че делото се отличава със значителна правна и фактическа сложност. Счита, че съобразно правното естество на спора, обема на извършената работа по защитата на ответника, действителната фактическа и правна сложност на делото, размерите по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, служещи за необвързващ съда ориентир и съобразявайки решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, не следва да се присъжда в тежест на въззиваемия пълният размер на уговореното адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на въззиваемия от неговия процесуален представител. Ответникът по частната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който изразява становище за нейната неоснователност. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е приел, че с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което изцяло са отхвърлени предявените от молителя по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с цена от 273579,07 щатски долара. Съобразил е, че във въззивното производство е проведено едно съдебно заседание, в което обаче, противно на твърдението на молителя, съдът се е произнесъл по доказателствени искания на страните, като е оставил без уважение доказателственото искане на „КТБ“ АД (н) и е приел приложени от въззиваемия към отговора на въззивната жалба доказателства. Счел е, че делото не е лишено от фактическа и правна сложност – правният спор и произнасянето по него обхващат правна материя от Закона за банковата несъстоятелност; банковата гаранция и контрагаранция; документарните акредитиви и еднообразните правила и обичаи за тях. Обсъждани са събрани значителни по обем доказателства, вкл. и няколко ССЕ. В отговора на въззивната жалба в подробни писмени бележки процесуалният представител на въззиваемия подробно е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като е съобразил релевантните правни норми. Явил се е в проведеното открито съдебно заседание. Апелативният съд е изяснил, че присъденото адвокатско възнаграждение не е в противоречие с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С -438/22, доколкото уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в полза на въззиваемия е в размери под минимално предвидените в Наредба № 1/09.07.20224 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа). Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл. 2, предл. 1 ГПК). Над този разумен размер страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря. Съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В конкретния казус въззивното производство е образувано по предявена въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение, с която иска то да бъде отменено, вследствие на което изцяло да бъдат уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове за установяване на парични вземания, представляващи комисионни за исковия период по учреденото мандатно правоотношение по договора за издаване на междинна банкова гаранция (по сделката за покритие). Пълномощникът на ответника е подал отговор на въззивната жалба, в който подробно е обосновал своите правни доводи за неоснователност на предявените срещу неговия доверител искове, като е дал правен отговор на множеството релевирани правни доводи във въззивната жалба; позовал се е на кодифицирани източници на международните търговски обичаи; разяснявал е правната природа на едностранни формални банкови сделки като банковите гаранции, вкл. и на междинните банкови гаранции („контрагаранции“) и документарния акредитив, издадени във връзка с валутни правоотношения и сделки за покритие; участвал е в проведеното пред апелативния съд о. с. з. и в устните състезания чрез представяне на писмена защита подробно е изразил своето правно становище за неоснователност на въззивната жалба, обосновавайки своите правни доводи относно доказателствената стойност на събраните по делото доказателства, като въз основа на тази оценка е поддържал правен довод за неоснователност на предявените искове. Следователно, съобразно материалния интерес на делото, възлизащ на сумата от над 270000 щатски долара, правната и фактическата сложност на делото и действително извършените процесуални действия от процесуалния представител на ответника присъденото адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивния съд в размер на сумата от 25142,40 лв. с ДДС отговоря на установените в чл. 78, ал. 5 ГПК нормативни изисквания за разумност на адвокатското възнаграждение – то е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. Поради тези правни съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. При прилагане на правилото, уредено в чл. 57, ал. 6 ЗБН, в полза на бюджета на ВКС касаторът трябва да заплати сумата от 7,67 евро – за разглеждане на настоящата частна жалба. Воден от горното, съдът