Определение № 3462 от 01.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3145/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на П. Н. Т. от гр. Пловдив, чрез адв. Тенев, срещу определение № 1244 от 10.02.2025 г. по адм. дело № 292/2025г. на Административен съд - Пловдив, с което е оставено без уважение искането й за спиране на допуснатото предварителното изпълнение на заповед № РД 09-60/07.02.2025г. на кмета на район „Западен“ при Община Пловдив. С доводи за неправилно прилагане нормата на чл.60,ал.1 АПК се претендира отмяна на определението със законните последици. Ответникът кмет на район „Западен“ при Община Пловдив, в писмен отговор по частната жалба, изразява становище за нейната неоснователност и моли да се остави без уважение. Претендира разноски – юрк.възнаграждение. Върховният административен съд, второ отделение намира частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество - неоснователна. С обжалваното определение е оставено без уважение искането за спиране на допуснатото предварителното изпълнение на заповед № РД 09-60/07.02.2025г. на кмета на район „Западен“ при Община Пловдив, с която на основание чл.195, ал.5, предл. първо от ЗУТ във връзка с § 17 от ЗУТ вр. с чл.120, ал.4 от ППЗТСУ /отм./, П. Н. Т. е задължена да премахне за своя сметка обект, съставляващ „сграда с идентификатор 56784.511.322.5 по КК и КР на гр.Пловдив, едноетажна, с площ 17 кв.м.“, находяща се в имот с идентификатор 56784.511.322 по КК и КР на гр.Пловдив, УПИ VIII-511.322 - „за обществено обслужване“, кв.42 – нов, кв. 11а-стар по ПУП-ПР на [жк], гр. Пловдив, като неподходяща по местоположение. В заповедта /т.V/ е допуснато изрично по реда на чл.60 АПК предварително изпълнение с оглед защита на обществения интерес – реализиране предвижданията по ПУП. Първоинстанционният съд е приел, че в случая е приложима нормата на чл.166, ал.2 АПК, тъй като процесната заповед е с правно основание чл.195, ал.5 ЗУТ и съгласно изричната разпоредба на чл.217, ал.1,т.9 ЗУТ оспорването й по съдебен ред не спира нейното изпълнение, т.е. предвидена е възможност съдът да спре предварителното изпълнение, което е по силата на закона, който презумира наличието на основанията по чл.60, ал.1 АПК. Прието е също, че жалбоподателката не представя доказателства за значителна и трудно поправима вреда от предварителното изпълнение по смисъла на чл.166, ал.4 във вр. с ал.2 АПК. Така постановеното определение е правилно и законосъобразно. Обоснован и правилен е изводът на административния съд, че оспорената заповед е издадена на основание чл. 195, ал. 5 от ЗУТ, поради което предварителното й изпълнение е допуснато по силата на закона с оглед разпоредбата на чл. 217, ал. 1, т. 9 от ЗУТ. Законът за устройство на територията не регламентира основанията, при които съдът може да спре изпълнението на административния акт, поради което по силата на препращащата норма на чл. 213 от ЗУТ е приложима разпоредбата на чл. 166, ал. 4 вр. ал. 2 от АПК, която дава възможност за спиране на предварителното изпълнение при безспорна установеност за настъпване на евентуални „значителни или трудно поправими вреди“. В случая не са представени доказателства, обосноваващи основателност на искането за спиране, тъй като жалбоподателката се позовава единствено на вредите от премахване на сградата, които са пряка последица от изпълнението на заповедта, а не от допуснатото предварително изпълнение. Безспорните неудобства за адресата на процесната заповед от изпълнение на разпореденото премахване не попадат в приложното поле на чл.166,ал. 4 във вр.с ал.2 АПК. Те са последица от вмененото за адресата на заповедта задължение. Обоснован е и изводът на първоинстанционния съд, че при липса на доказателства за размера на твърдяните вреди не може да се установи тяхната „значителност“ по чл.166,ал. 4 във вр.с ал.2 АПК. С оглед на изложеното, обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено, а частната жалба – оставена без уважение като неоснователна. Претенцията на ответника за присъждане на разноски се явява неоснователна в настоящето производство, тъй като същото няма самостоятелен характер, за разлика от производството по чл.60 АПК. Водим от горното, Върховният административен съд, второ отделение