Определение № 60278 от 22.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1433/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК /във вр. чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК/. Образувано е по съвместната, означена още и като „ касационна “, частна жалба (с вх. № 54391 от 16.VІ.2020 г.) на Б. Г. Д. и П. Д. Д. - двамата от [населено място], подадена чрез техния процесуален представител по пълномощие от САК против въззивното определение № 8341 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІ-Б, от 4.VІ.2020 г., постановено по гр. дело № 5120/2019 г., с което им е било отказано изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 2817/6.ІV.2010 г. в частта му за разноските /посредством увеличаване на присъдените в тяхна полза такива за изплатен хонорар за един техен адвокат от САК от 1 469.12 лв. - на 6 000 лв./. Оплакванията на двамата частни жалбоподатели са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно определение в нарушение на материалния закон. Инвокирайки доводи, че дължимият размер на адвокатското възнаграждение по конкретно дело винаги „представлява договорна автономия“, както и че неоснователно е било уважено възражението на „Юробанк България“ АД по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на изплатения от въззиваемите Б. и П. Д. адвокатски хонорар - предвид данните, че са касаело за „банково дело и то за швейцарски франкове“, тези двама частни касатори претендират отменяване на обжалваното определение по чл. 248 ГПК и уважаване на молбата им за изменение на постановеното от СГС въззивно решение по същото дело в частта му за разноските, посредством присъждане на разликата до пълния претендиран размер от 6 000 лв. /или още 4 530.88 лв./. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по частната жалба „Юробанк България“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на настоящето производство пред ВКС, така и и основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното определение на въззивния съд по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, претендирайки за потвърждаването му. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, развило се вкл. и по реда на чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, настоящата съвместна частна жалба на Б. и П. Д. – двамата от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна. Съгласно т. 24 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 6 от 6.ХІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., определенията на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта му за разноските се обжалват по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Следователно настоящето производство пред ВКС няма характера на „касационно“, т.е. не е било необходимо изготвянето от страна на процесуалния представител на двамата частни жалбоподатели на изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им частна жалба. За да откаже да измени решението си по спора в частта му за разноските, при веднъж уважено възражение на ответната банка по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на изплатения на процесуалния представител на Д. адвокатски хонорар, въззивната инстанция е приела, че присъждането на разноски е било извършено по компенсация, доколкото част от исковете им срещу кредитната институция са били отхвърлени изцяло или частично, но също и че разглеждането на делото пред СГС е приключило в едно съдебно заседание, като е било „попълвано“ не толкова с доказателства, колкото „с големи по обем и повтарящи се като смисъл становища“ и с позовавания на съдебна практика. Следователно се явява неоснователно релевираното в настоящата частна жалба оплакване за необоснованост на атакуваното определение на въззивния съд за оставянето без уважение на молбата на Б. и П. Д. за изменение на постановеното по същото дело от СГС решение в частта му за разноските. Констатирано е в обжалвания акт по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, че делото е с висока правна, но не и фактическа сложност, а също и че не е висок материалният интерес от воденето му. Затова решаващият извод на състава на СГС е бил, че „адвокатско възнаграждение от 3 000 лв. пред въззивната инстанция е над минимума“, определен с чл. 7 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следователно не констатира с атакуваното определение на въззивния съд да е нарушен материалния закон. Мотивиран от горното Върховният касационен, Търговска колегия, Първо отделение