Определение № 93 от 10.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4878/2016 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК.

Горепосоченото дело е образувано по касационни жалби на Г. В. Ч. и А. Р. Т. срещу решение № 5429 от 29.06.2016 г. по в.гр.д.№ 1511 от 2016 г. на Софийския градски съд, II-А състав.

С решение № 157 от 16.11.2017 г. по гр.д. № 4878 от 2016 г. настоящият състав на ВКС, ГК, първо г.о. е отменил решението на Софийския градски съд по искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и вместо него е постановил решение за отхвърляне на предявените от Г. В. Ч. срещу А. Р. Т. искове:

• за сумата 84 630 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствените им жилищни имоти, находящи се в [населено място], [улица] за периода от 24.01.2009 г. до 26.03.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.01.2014 г. до окончателното й изплащане и

• за сумата 12 617 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот- апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]- за периода от 24.01.2009 г. до 26.03.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.01.2014 г. до окончателното й изплащане.

С молба вх.№ 12792 от 27.11.2017 г. А. Р. Т. е поискал ВКС да допълни решението си в частта за разноските, като му присъди сумата 2 254,94 лв., представляваща заплатени от него държавна такса за допускане на касационното обжалване, държавна такса за разглеждане на касационната му жалба и адвокатско възнаграждение за процесуалното му представителство по делото пред ВКС, както и сумата 4 000 лв., представляваща направени от него разноски за адвокат по делото пред въззивния съд, съгласно приложения по делото списък.

Ответницата Г. В. Ч. оспорва молбата. Счита, че тя е недопустима /като просрочена/ и неоснователна. Твърди, че молителят А. Т. претендира за разноски в размер, различен от действително сторените разноски съобразно представените по делото доказателства затова и в значително завишен размер, неотговарящ на фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК за присъждане на по-нисък размер на разноски от реално направените разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните, приема следното: Молбата за допълване на решението на ВКС в частта за разноските е допустима: подадена е от легитимирано лице /касатор по делото/ и преди изтичане на преклузивния едномесечен срок по чл.248, ал.1 ГПК от постановяване на решението /решението е постановено на 16.11.2017 г., а молбата е подадена на 27.11.2017 г./.

По същество молбата е основателна и като такава следва да се уважи поради следното: Предвид изхода на делото и на основание чл.78 ГПК Г. В. Ч. е длъжна да заплати на А. Р. Т. направените от него разноски по делото пред ВКС. Видно от приложените по делото документи /платежно нареждане от 29.08.2016 г., платежно нареждане от 23.05.2017 г. и договор за правна защита и съдействие от 23.05.2017 г./, А. Т. е направил разноски за настоящото дело пред ВКС в размер на 2 254,94 лв.: 30 лв. държавна такса за допускане на касационното обжалване, 1 924,94 лв. държавна такса за разглеждане на касационната му жалба и 300 лв. адвокатско възнаграждение за процесуалното му представителство по делото пред ВКС. Искането за осъждане на Г. Ч. да заплати тези разноски на Т. е направено своевременно /още в касационната жалба на А. Т./, а в проведеното на 18.10.2017 г. пред ВКС открито съдебно заседание Т. е представил списък за тези разноски и отново е поискал тяхното присъждане. Въпреки това в решението си ВКС е пропуснал да присъди тези разноски.

Възражението на ответницата Г. Ч. за прекомерност на уговореното и заплатено от А. Т. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС е неоснователно. Заплатеното възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС е в размер на 300 лв.- размер, много по-нисък от предвиденото в чл.9, ал.2 във връзка с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимално адвокатско възнаграждение по настоящото дело. Поради това и с оглед разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК съдът не може да намали това възнаграждение.

С оглед крайния изход на делото Г. Ч. дължи на А. Т. и направените от него разноски за адвокат по делото пред въззивната инстанция. Видно от приложения по въззивното дело договор за правна защита и съдействие от 20.01.2016 г., А. Т. е направил разноски за адвокат по делото пред въззивната инстанция в размер на 4 000 лв. Искането за осъждане на Г. Ч. да заплати тези разноски на Т. е направено своевременно /още в отговора на въззивната жалба от 28.01.2016 г./, а в проведеното на 06.06.2016 г. пред въззивния съд открито съдебно заседание Т. е представил списък за тези разноски от 11.04.2016 г. и отново е поискал тяхното присъждане. Въпреки това в решението си ВКС е пропуснал да присъди и тези разноски.

Възражението на ответницата Г. Ч. за прекомерност на уговореното и заплатено от А. Т. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция също е неоснователно поради следното: Минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по настоящото дело за една съдебна инстанция, с оглед цената на исковете по чл.31, ал.2 ЗС, съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. възлиза на 3 447,41 лв. Поради това и предвид относителната фактическа и правна сложност на делото ВКС счита, че уговореното и заплатено от А. Т. възнаграждение на адвоката му за процесуалното представителство пред въззивната инстанция в размер на 4 000 лв. не е прекомерно високо.

С оглед на гореизложеното постановеното на 16.11.2017 г. решение на ВКС по гр.д.№ 4878 от 2016 г. следва да бъде допълнено в частта за разноските, като Г. Ч. бъде осъдена да заплати на А. Т. сумата 6 254,94 лв., от която 2 254,94 лв. разноски по делото пред ВКС и 4 000 лв. разноски по делото пред въззивната инстанция.

По изложените съображения и на основание чл.248 ГПК съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение