Определение № 60336 от 04.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2428/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ответниците „Марджи транс“ООД, [населено място] и Руси Г. Д. срещу решение № 241 от 12.08.2020г. по в.т.д.№ 165/2020г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решението по т.д.№ 793/2016г. в обжалваната пред въззивния съд част - уважаването на исковете и солидарното осъждане на ответниците да заплатят на „Лайт кредит“ООД, [населено място] разликата над 43 000лв. до 103 000 лв. - дължима главница по два договора за заем и уважаване на исковете по чл.86,ал.1 ЗЗД за разликата над 8 450лв. до 13 450лв. В касационната жалба е въведен довод за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му и отхвърляне на исковете. Оплакванията са концентрирани върху довода, че процесните два договора за заем от 16.06.2010г. за сумата 41 000лв. и от 12.04.2011г. за сумата 62 000лв., във връзка с които „Марджи транс“ като заемател е правил плащания, са в пряка връзка със сключения между страните предходен договор от 23.04.2010г. за факторинг, с който ищецът в качеството си на фактор, е изкупил при определена договорена цена вземанията, произтичащи от предоставени от доставчика/продавача „Маджи транс“ услуги на трети лица и конкретно на „Сомат“АД - платец и получател на доставките, като „Сомат“ заплати на фактора вземанията по издадените от „Марджи транс“ доставки /транспортни услуги. Твърди се, че спорът, основан на договора за факторинг е бил разгледан с влязло в сила решение по т.д.№ 606/2015г. на Пловдивски ОС и се поддържа, че ако по настоящия спор съдилищата бяха отчели установените плащания, извършени от „Марджи транс” по договора за факторинг, биха установили, че остава значителна по размер сума, която, при липса на трето правоотношение между същите страни, следва да се отнесе именно към задълженията по двата договора за заем, предмет на настоящото производство. Разликата, която според касаторите би се получила при сравняване на данните за плащанията по договора за факторинг и по договорите за заем показва, че заплатеното в повече е платено именно като погасяване на задълженията по договорите за заем. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа тезата, че не е възможно всички плащания към ищеца да са единствено по договора за факторинг и при рекапитулация на размерите на задълженията, и след като задължението по договора за факторинг е установено по съдебен път, всички останали плащания следва да бъдат отнесени като погашения по заемните договори. Считат за неправилен подхода на съда да откаже да се занимава с плащанията по договора за факторинг - твърдят, че е в нарушение на закона - чл.76,ал.1 ЗЗД и поддържат, че „въпросите, които се поставят от гледна точна на това, че съдът не е приложил разпоредбата на чл.76,ал.1 ЗЗД, са следните“: „В случая налице ли са две еднородни - т.е. парични задължения на доверителя ми спрямо един и същ ищец, тъй като видно е от времето на сключените договори, че се касае до правоотношения, възникнали към един и същ момент-т.е. едновременно“; Когато се извършват плащания, право на длъжника ли е да определи кое задължение погасява; Ако длъжникът не е заявил изрично горното, което от двете еднородни парични задължения следва да се счита погасено. Касаторите посочват, че „по горните въпроси съдът не е разисквал с довода, че се касае до две отделни правоотношения и е нарушил съдебната практика - ТР №3 от 27.03.2019г. по тълк.дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС” и други цитирани решения по чл.290 ГПК. В писмен отговор ищецът „Лайт кредит“ООД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Поддържа, че теза за приложението на чл.76 ЗЗД в отношенията между страните се появява за пръв път в касационната жалба и до този момент насрещната страна не е излагала такова становище. Поддържа се и, че в правните отношения между страните няма основание за приложение на разпоредбата на чл.76 ЗЗД, а ответната страна неоснователно смесва правоотношенията, породени от двата договора за заем с отношенията по договора за факторинг, който не се отнася само до отношения с платец „Сомат“АД, спорът с който е разгледан с влязлото в сила решение по т.д. № 606/2016г. на Пловдивски ОС, но и до други две дружества. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Във въззивната си жалба ответниците са оспорвали правилността на изводите на първоинстанционния съд относно характера на споразумението между страните, сключено на 16.12.2014г., изводите по довода на ответниците за връзка между двете съществуващи правоотношения - процесните договори за заем и по договора за факторинг. Поддържали са, че при извършването на такава съпоставка, ще бъде видно, че ако всички суми, които ищецът вече е получил и които претендира по т.д.№ 606/2015г. на ОС Пловдив като задължение по договора за факторинг, размерът на заплатеното по този договор би надхвърлил значително това, което реално му се дължи; че при такава съпоставка, която ОС е отказал да направи, но за която има събрани доказателства, би се стигнало до извод, че като се приспадне търсеното от самия ищец от ответното дружество задължение по договора за факторинг, то останалата заплатена към него сума не би могла да покрие никакво друго задължение, освен дължимото по двата договора за заем, т. е. съдът е щял да установи, че дължимата на ищеца сума по двата договора за заем не би могла да бъде в претендирания от него размер. Възразили са, че крайният извод на съда, че всичко, което ответното дружество е заплатило, е платено задължение по договора за факторинг, е неточен извод, тъй като разликата, която би се получила при сравняване на данните за плащанията и при единия, и при другите договори, показва ясно, че заплатеното от ответното дружество в повече е платено именно като погасяване на задълженията по договорите за заем, което установява, че посоченото в подписаното от страните споразумение от 16.12.2014г. представлява само една рекапитулация на това какви са възникналите задължения по двата договора като разграничение между тях, но не и като съществуващи, налични към момента на съставянето на споразумението задължения, т. е. като дължими от страна на ответното дружество суми, както съдът ги е възприел. Въззивната инстанция е приела за безспорно установено сключването на двата договора за заем и постъпването на сумите на датата на сключването им при заемателя. Споделила извода на ОС, че в подписаното на 16.12.2014г. споразумение е ясно посочено, че страните приемат за установено, че към същата дата - 16.12.2014г., ответното дружество има задължения към ищеца по договора за заем от 16.06.2010г. - главница 41 000 лв. и лихви 8 226, 13 лв. и по договор за заем от 12.04.2011г. - главница 62 000 лв. и лихви 25 567, 77 лв. (както и задължения по два договора за цесия), както и че към 16.12.2014г. то има и задължения към ищеца по договор за факторинг от 23.04.2010г. в размер на главница 181 340, 87 лв. и лихви 32 909, 41 лв. За несъмнено категорична и ясна е счетена уговорката на страните за размера на задълженията на ответното дружество към ищеца поотделно по договорите за заем и по договора за факторинг не към датата на възникването им, както поддържат ответниците, а към датата 16.12.2014г. Обосновано е, че ответното дружество е признало със споразумението от 16.12.2014г. задълженията си по двата договора за заем в посочените размери именно към датата 16.12.2014г., т. е. признало е, че не ги е издължило в договорените срокове, поради което се е задължило да ги заплати по посочения начин след техните падежи в даден му от ищеца допълнителен срок. За установено е прието, че преди сключването на споразумението от 16.12.2014г., съгласно извлеченията от банковите сметки на ответното дружество, за извършените плащания в полза на ищеца като основания за плащане са посочвани „по договор от 23.04.2010г." и „грешно преведени суми" и в тези банкови извлечения не са открити преводи, извършени с основания процесните договори за заем. С тези факти е аргументирана неоснователността на поддържаното от ответниците в хода на процеса и във въззивната жалба теза, че посоченото в споразумението от 16.12.2014г. е само рекапитулация на задълженията по двата договора, като разграничение между тях, но не и като съществуващи, налични към момента на съставянето на споразумението задължения, както и неоснователността на искането за извършване на съпоставка между задълженията по договорите за заем и по договора за факторинг с оглед установяване размера на задължението на ответниците към 16.12.2014г., респективно, установяване на твърденията им, че не са дължали нищо или, че дължат частично само сумите, посочени във въззивната жалба (43 000 лв. главница общо по двата договора за заем и 8 450 лв. лихви общо по двата договора за заем). Прието е за установено, че след подписване на споразумението от 16.12.2014г. ответното дружество е направило вноски в периода януари-август 2015г. в размер на 33 000лв., отнесени от ищеца за погасяване на лихвите по договора за заем от 16.06.2010г. в размер на 8 226, 13 лв., за което са издадени фактури, както и лихви по договора за заем от 12.04.2011г. в размер на 24 773, 87 лв., за което също са издадени фактури. Последната вноска е извършена от ответното дружество на 21.08.2015г., при което задълженията към ищеца са в размер на 41 000 лв. главница по първия договор за заем, 62 000 лв. по втория договор за заем, 793, 90 лв. договорна лихва по втория договор за заем, 5 038, 72 лв. мораторна законна лихва върху главницата по първия договор за заем за периода от 16.09.2015 г. до 30.11.2016 г. и 7 619, 53 лв. мораторна законна лихва върху главницата по втория договор за заем за същия период - от 16.09.2015г. до 30.11.2016г. Отречено е наличието на релевантна за спора връзка между правоотношенията по договорите за заем и договора за факторинг и с оглед предмета на спора по т.д.№ 606/2016г. на ОС Пловдив. Очертано е, че предявената по това дело претенция от „Лайт кредит“ е срещу „Сомат“АД за присъждане на сумата 133 617, 51 лв. като дължима по описани 20 фактури, издадени в периода от 01.12.2010г. до 05.05.2011г. с издател "Марджи транс“, на получателя на доставките на транспортни услуги "Сомат"АД, вземанията по които са придобити от ищеца "Лайт кредит“ по силата на договор за изкупуване на вземанията по търговски фактури, сключен на 23.04.2010г., като тази претенция е отхвърлена, а евентуално предявената претенция срещу ответниците "Марджи транс“ и Руси Д. за солидарно осъждане да заплатят на "Лайт кредит"сумата 133 617, 51 лв. като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие на виновното неизпълнение на задълженията на тези ответници по договора от 23.04.2010г., е уважена в размер 122 052, 27 лв. За несъмнено е прието обстоятелството, че в това производство двата договора за заем не са били включени в предмета на спора. При безспорния факт, че отношенията по договора за факторинг не касаят само задълженията по договорната връзка между „Марджи транс“ и „Сомат“, а включват и финансиране от ищеца на доставки на „Марджи транс“, освен към „Сомат“, и към две други дружества /“Алпина“ООД и „Виа логистика“ЕООД/, е обоснована неоснователността на тезата и искането на ответниците за установяване на връзка и извършване на изчисления от значение за дълга, предмет на настоящия спор, с оглед заявените претенции и събраните доказателства по приключилото дело. Обосновано е, че настоящият спор е извън отношенията между „Лайт кредит“, „Марджи транс“ и двете дружества “Алпина“ООД и „Виа логистика“ЕООД, поради което, изводи, базирани на задълженията по договора за факторинг и извършените от ответното дружество плащания по него, не могат да бъдат основа за преценка дали последното е надплатило суми, които да се приемат като престирани за погасяване на задълженията по договорите за заем. Въз основа на начина на водене на счетоводството на ответното дружество и посочените от него основания за извършени плащания е отречен извод то да е платило за погасяване на задълженията по договорите за заем друга сума, извън 33 000лв., платена след подписване на споразумението от 16.12.2014г. Искането за допускане на обжалването не може да бъде уважено: На първо място въпросите не притежават правна характеристика, а са казуистично зададени и съставляват питане дали „двете насрещни задължения” са еднородни. Същественото е, на второ място, че нито един етап от процеса ответниците - касатори не са въвели възражения, основани на разпоредбата на чл.76 ЗЗД, но в изложението искат допускане на обжалването по въпроси по приложението й. Видно от подробно възпроизведените от апелативния съд оплаквания на въззивниците, няма наведен довод за начина на изпълнение при множество задължения и за приложението на презумпцията за реда на погасяването. Поради това и изводите на въззивната инстанция не съдържат произнасяне по приложението на разпоредбата на чл.76 ЗЗД. Въззивната инстанция е аргументирала своите решаващи съображения с начина на водене на счетоводството на ответното дружество и посочените от него основания за извършени плащания към ищеца - факти, които са били безспорни и потвърдени от счетоводната експертиза. Основателно е възражението на ответника по касация, че теза за приложението на чл.76 ЗЗД в отношенията между страните се появява за пръв път в касационната жалба и до този момент насрещната страна не е излагала такова становище. При тези обстоятелства и след като не е била надлежно сезирана, въззивната инстанция не е коментирала /и не е имала основание да обсъжда/ приложението на разпоредбата в отношенията между страните. Поставените от касаторите въпроси са хипотетични и несъответни на изводите на въззивната инстанция, тъй като уважаването на исковете не е основано на съображенията, заложени във въпроса. Въпросите не притежават съществената характеристика на общото основание за допускане на факултативния касационен контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС- разрешаването им да е включено по надлежния ред в предмета на спора и да е обуславящо изхода на делото. Насрещната страна претендира заплащане на разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба, но доказателства за договарянето, респ.заплащането не са представени, нито са описани като приложение към отговора по чл.287,ал.1 ГПК. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.