Определение № 309 от 03.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 117/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. Н. срещу определение № 11763 от 18.06.2025г. по в.гр.д.№ 13407/2023г. на Софийски градски съд, с което в производство по чл.248 ГПК е оставено без уважение искането на Н. за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските чрез намаляване поради прекомерност на адвокатското възнаграждение, което тя е осъдена да заплати на пълномощника на насрещната страна адвокат Т. Т. от АК Плевен за осъществено безплатно процесуално представителство на основание чл.38,ал.2 ЗА на въззиваемия Д. Г. К.. С частната жалба се иска отмяна на определението като неправилно. Обжалващата страна поддържа, че е въвела надлежно възражение за прекомерност на поисканото адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на въззивната жалба с довода, че съгласно практиката на СЕС, определените в Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет минимални възнаграждения за адвокатска защита не обвързват съда. Възразява, че размерът на адвокатското възнаграждение, което е осъдена да заплати на адв. Т. от 2 266.69лв., и което съставът е отказал на намали с обжалваното определение, не съответства на правната и фактическа сложност на спора, развил се пред въззивния съд, нито на обема на осигурената адвокатска защита за изготвянето на отговор по чл.263 ГПК. Счита мотивите, с които молбата й по чл.248 ГПК е отхвърлена за незаконосъобразни. Искането е определеното в размер на 2 266.69лв. възнаграждение да бъде намалено. Постъпил е писмен отговор, с който се оспорва основателността на подадената частна жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция, след като е потвърдила първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Д. Н. срещу Д. К. иск, е определила адвокатско възнаграждение на пълномощника на въззиваемия, дължимо на основание чл.38,ал.2 ЗАдв. в размера, присъден с първоинстанционното решение - 2 266.69лв. - в минималния размер по чл.7,ал.2 от Наредба №1/2004г. В обжалваното определение, постановено по молбата на въззивницата по чл.248 ГПК с искане за намаляване поради прекомерност на това възнаграждение с доводи, аналогични на изложените в настоящата частна жалба, въззивната инстанция се позовала на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Посочила е, че размерът на дължимото възнаграждение зависи от естеството и обема на процесуалните действия, извършени от представителя и не е обвързан от предвидените в наредбата минимални размери, в който смисъл се е позовала на Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22. Като основни критерии за определяне на възнаграждението съставът е приел фактическата и правна сложност на делото, както и действително извършената работа. Счетено е, че в конкретния случай при определяне на размера на адвокатското възнаграждение в съдебното решение са взети предвид именно извършените от процесуалния представител на въззиваемата страна процесуални действия и конкретно депозирането на отговор на въззивната жалба, явяването в проведеното открито съдебно заседание по делото, както и депозирането на писмена защита. От друга страна е посочена като преценявана фактическата и правна сложност на самото дело и обстоятелството, че същото е с висок материален интерес - 20 741 лева. Прието е, че присъждайки конкретния размер от 2 266,69 лв., в решението са съобразени изцяло цитираните по- горе критерии за справедливо адвокатско възнаграждение, за което не е налице основание да бъде намалено поради прекомерност. Настоящият състав счита отказът за намаляване на определеното с въззивното решение адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗАдв. на пълномощника на въззиваемия за неправилен. Формирана е трайна практика на ВКС, която не е съобразена в обжалваното определение, относно това, че: С оглед произнасянето на СЕС по дело С -438/22, Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет може да бъде само ориентир за съда какъв е адекватният размер на адвокатското възнаграждение за положените от процесуалния представител усилия с оглед фактическата и правна сложност на делото; Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК в частта, препращаща към чл. 36 ЗАдв, респ. към Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага; Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на адвокатското възнаграждение следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения; Критериите, по които следва да се определи размерът на разноските за адвокатско възнаграждение при направено своевременно възражение за прекомерност на претендираното, са разяснени в утвърдената и последователна практика на касационната инстанция (определенията по ч.т.д. № 222/2025г. на І т.о., т.д.№ 738/2024г. на І т.о., ч.т.д. № 1433/2024г. на ІІ т.о.; гр.д.№ 2407/2024г. на І г.о., ч.т.д № 1433/2024г. на ІІ т.о., гр.д.№ 1706/2023г. на ІІІ г.о. и др.) и те, примерно изброени, са: видът на претенцията/спора, етапът на производството, обемът на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, обхватът на вложения труд за адвокатска защита, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба, съдебна практика и правна доктрина, активност при извършване на процесуални действия и участие в открити съдебни заседания, и конкретната за всеки спор фактическа и правна сложност на делото. Съставът на СГС е подходил формално към въпроса, с който е сезиран. От една страна се е позовал на практиката на СЕС и е изброил критерии, които са от значение за преценката за овъзмездяване на положения адвокатски труд, но тези критерии не са приложени спрямо конкретните факти по спора, така че да доведат до адекватна оценка и присъждане на справедливо по размер възнаграждение: Съставът на СГС в обжалваното определение не е дал квалификация дали делото е с висока или не фактическа и/или правна сложност, единствено е посочил, че преценява тези фактори, но без такава оценка, която е конкретна и индивидуална за всеки спор, няма как да бъде формиран извод за обема на осъществената от адвоката дейност. Настоящата инстанция констатира, че депозираният отговор на въззивната жалба е идентичен на отговора на исковата молба с изключение на абзаца на стр.1 и 2, който е буквален цитат от мотиви към първоинстанционното решение, а представената писмена защита е копие на отговора по чл.263 ГПК. Видно е, че за въззивната инстанция не е положен адвокатски труд, различен от вложения за защитата пред първоинстанционния съд, пред който е изясняван спорът от фактическа и правна страна, проведено е съдебното дирене и са събирани гласни доказателства. Въззивното производство се е развило без усложнения, без заявени доказателствени искания, т.е. защитата на въззиваемия не е изисквала допълнителни професионални усилия. Процесът пред въззивната инстанция не разкрива фактическа и правна сложност, която да обоснове и да обуслови присъждането на същия размер на адвокатското възнаграждение, определен за производството пред първата. Положеният от адвоката труд за въззивното производство е в значително по- ограничен обем от този, който е вложен за защитата в първоинстанционното. При преценката на тези обективни данни, настоящият състав счита, че адвокатското възнаграждение, което е адекватно, пропорционално и справедливо за очертания положен от адвоката труд, не е в размер на 2 266.69лв., колкото е присъдила въззивната инстанция, а с оглед възражението по чл.78,ал.5 ГПК, следва да се определи на 500 евро. Доколкото частната жалбоподателка не е заявила искане за минимален праг, до който възнаграждението да се намали, настоящият състав не постановява диспозитив за оставяне без уважение на жалбата й. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.