Решение № 2140 от 24.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10535/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Л. В. Р., чрез адв. К. Богданова като процесуален представител, против решение № 3636 от 30.07.2025 г., постановено по адм. дело № 576/2025 г. по описа на Административен съд – Благоевград. Релевирано е касационното основание по чл. 209, т.3 от АПК – неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на съда за валидност на оспорената заповед, с твърдения за пороци на акта, вследствие на които разпоредените с него правни последици са нетърпими от правния ред. Прави се искане за отмяна на оспореното съдебно решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се обяви за нищожен процесния административен акт. Претендират се разноски. Ответникът – кметът на Община Хаджидимово, не изразява становище по касационната жалба. Ответникът – М. М. А., чрез пълномощника си адв. Д. Банева, оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила, като се присъдят направените по делото разноски съгласно представен списък. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК и от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Л. В. Р. с искане за прогласяване на нищожност, на заповед № 89/05.03.2012 г. на кмета на Община Хаджидимово, с която на осн. чл.129, ал.2 ЗУТ е одобрен ПУП-ПР за УПИ ХІІ, кв.53 по плана на гр. Хаджидимово, съобразно който УПИ ХІІ се разделя, като от него се образува нов УПИ ХV с площ 400 кв.м., а останалата част остава като УПИ ХІІ. За да постанови този резултат, съдът приема, че жалбоподателката Л. В. Р. е собственик на УПИ ХІІ, който е предмет на оспорената заповед и независимо, че е придобила собствеността през 2025 г., т.е. след издаване на административния акт, същата разполага с правен интерес от оспорването му, тъй като иска обявяването му на нищожен и преценката за наличие на правен интерес на оспорващия се извършва към момента на подаване на жалбата, в който смисъл е ТР № 3/16.04.2013 г. на ВАС. За да отхвърли предявената жалба, съдът констатира липса на основанията, при които по реда на чл. 146, т. 1 - т. 5 АПК може да се приеме наличие на нищожност на оспорената заповед. Изложени са подробни мотиви за възприетите в трайната съдебна практика критерии за разграничение на нищожност и унищожаемост на административните актове, като са обсъдени доводите на жалбоподателката за съществени пороци във формата на заповедта, за опорочена процедура за приемането й, както и за незаконосъобразност до степен на нетърпимост в правния мир на последиците от одобрения ПУП, които доводи са отхвърлени като неоснователни. Прието е, че процесната заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата форма и съдържание, въз основа на надлежно сезиране от заинтересовано лице по чл.131, ал.2, т.1 вр. с ал.1 ЗУТ при спазване на процедурата по чл.129 и сл. ЗУТ. По отношение материалната законосъобразност на административния акт, съдът сочи, че одобреното изменение на плана е в хипотезата на чл. 134, ал. 2, т. 6 ЗУТ и при осъществени предпоставки за това, поради което не е лишено от правно основание. Основните възражения на оспорващата за нарушения на изискванията за площ и лице на новообразувания имот, са приети от съда като неотносими към валидността на заповедта, тъй като касаят незаконосъобразността /унищожаемостта/ на същата и не съставляват порок, водещ до нищожност. Решението, предмет на настоящата касационна проверка, е валидно, допустимо и правилно. Релевантните за спора обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, на които съответстват направените фактически констатации, а въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Неоснователни са наведените в жалбата оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Противно на твърденията на касатора, съдът е обсъдил поддържаните от страните доводи и възражения, отговор на които се съдържа във формираните мотиви на съдебния акт. Последните се споделят от настоящата инстанция, която препраща към тях по реда на чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК. Безспорно е обстоятелството, че процесната заповед е влязла в сила и съставлява стабилен административен акт, а оспорването е единствено по отношение на нейната валидност, респ. с наведени оплаквания за нищожност на заповедта, които правилно са отхвърлени от административния съд. Според критериите, приети в правната теория и утвърдени в съдебната практика, за да бъде нищожен административният акт следва да е засегнат от особено тежък порок, който да е пречка актът да породи целените от издателя му действие и последици. Съобразно посочените критерии, нищожни са актовете: издадени от некомпетентен орган; при липса на форма или при толкова съществено нарушаване на административнопроизводствените правила, довело практически до липса на волеизявление; при липса на законово основание или когато акт с такова съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон или от никой орган. Следователно, нищожен е само този административен акт, който поради радикални, основни и тежки недостатъци, се дисквалифицира като административен акт и въобще като юридически акт и се третира от правото като несъществуващ, поради което изобщо не може да породи правни последици. Както обосновано е прието в обжалваното решение, порок от категорията на изброените по-горе не се установява да е налице при провеждане на процедурата за изменение на ПУП и неговото одобряване с процесната заповед. В случая не се оспорва компетентността на издателя на административния акт, а и същата следва от разпоредбата на чл.129, ал.2 вр. с чл. 136, ал.1 ЗУТ – ПУП в обхват до един квартал се одобрява със заповед на кмета на общината. По отношение формата и процесуалните правила, обоснован е изводът на съда, че оспореният акт отговаря на изискванията по чл. 59, ал. 2 АПК, тъй като е в предписаната от закона писмена форма и съдържа фактически и правни основания за постановяването му, както и ясна разпоредителна част. Видно е, че процедурата за изменение на ПУП-ПР е инициирана от един от съсобствениците на УПИ-предмет на плана и след съгласие на другия съсобственик, изразено в нотариално заверена декларация, а проекта е приет с решение № 3/01.03.2012 г. на ОбЕСУТ при община Хаджидимово, с което са изпълнени изискванията на чл.129, ал.2 ЗУТ в приложимата му редакция. Не са налице и пороци, които да обосноват нищожност на заповедта поради противоречие с материалния закон. Както се посочи по-горе, за да има такова противоречие следва да е налице пълна липса на предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата правна норма или акт със същото съдържание да не може да бъде издаден въз основа на никакъв нормативен акт, от нито едни орган. Всички останали несъответствия на административния акт са основания за неговата отмяна като унищожаем /незаконосъобразен/, но не и за прогласяването му за нищожен, както правилно е констатирал административният съд. Видно е, че с ПУП - ИПР е одобрено разделяне на УПИ ХІІ, кв.53 по плана на гр. Хаджидимово, като дворищната регулационна линия минава по съществуващата ограда и на разстояние от жилищната сграда от южната страна, както и по външната оградна стена на жилищната сграда от изток, а площта на новообразуваният УПИ ХV е 400 кв.м. Изменението на плана е по съгласие на всички собственици и според правата им на собственост, т.е. в хипотезата на чл.134, ал.2, т.6 ЗУТ. От горното следва, че оспореният административен акт е издаден на предвидено в материален закон правно основание, поради което не е налице нищожност на същия, както обосновано и правилно е прието от съда. Ирелевантни за преценката за валидност на заповедта се явяват доводите на жалбоподателката, че обособените УПИ са с площ и лице, които не съответстват на правилата на ЗУТ. Последните са от значение за преценката във връзка с приложението на материалния закон, която обаче не е дължима в случая с оглед предявената жалба за нищожност на акта. Предвид изложеното, настоящият състав на касационната инстанция счита, че не са налице сочените в жалбата основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на обжалваното решение. Съдебният акт като правилен следва да се остави в сила. С оглед изхода по делото и заявеното искане от ответника М. М. А., в негова полза съдът присъжда направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500,00лв., равняващи се на 766,94 евро, които следва да се заплатят от касационната жалбоподателка. По горните съображения и на основание чл.221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,